Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Някъде напред, горе-долу там, където трябваше да се намира лифтът, светна синьо сияние. С приближаването към него се промъкваше все по-трудно, защото каналите, тръбите, оптичните кабели и съединенията се сгъстяваха все повече и задръстваха коридора. Той докосна една тръба и тя опърли ръката му — пронизваща болка, толкова внезапна, че той едва не извика. Замириса на изгоряло месо.
Синьото сияние се процеждаше покрай ръбовете на един панел. Изведнъж то проблесна, после, щом той се приближи, отново утихна. Остро пукане му подсказа, че току-що по шахтата бе преминала е-клетка. Не можеше да каже дали нагоре, или надолу.
Панелът бе от керамостомана, горе-долу метър висок, с електрически ленти, прикрепени и от четирите страни. Не знаеше как точно работят е-лифтовете — известно му беше само, че кабината се зарежда и после препредава тежестта по постоянна вълна от електродинамични полета.
Изнесе крака встрани и изрита панела. Той удържа, но хлътна. Ритна отново и той поддаде. Изсумтя и ритна трети, четвърти път — панелът изпращя и падна.
Хари отметна дебелите електрически ленти и навря глава в шахтата. Беше тъмна, осветена само от приглушено сияние покрай тънката вертикална фосфорна линия, която се стапяше и нагоре, и надолу.
Дворецът в тази древна секция бе дебел повече от километър. Механичните асансьори с кабели не можеха да обслужват дори и малки пътнически асансьори като този, на височина над километър. Зарядът, преминаващ от стените на шахтата до е-клетката, лесно се справяше с динамиката. Технологията бе стара и надеждна. Тази шахта сигурно беше на десет хилядолетия, и мирисът й бе такъв.
Перспективата, която се отваряше пред него, не му харесваше. Според картата три етажа над него се намираха просторни обществени зали, където приемаха просителите пред Империята. Там щеше да е в безопасност. Отдолу имаше десет етажа на Лицея, които трябваше да приеме за опасни. По-лесно, разбира се, беше да тръгне надолу — но пък беше и по-далече.
Нямаше да е толкова сложно, увери се той. В тъмната шахта виждаше обикновени електростатични емитери, вградени в стената. Откри нишка от електрическа лента и зачовърка. Никакви искри, никакво разреждане. Свърза го с откъслечните си знания — емитерите се включваха само при преминаване на клетка. Дупките бяха достатъчно дълбоки, че да се захваща с крака за тях.
Ослуша се внимателно. Никакъв звук. Е-клетките бяха почти безшумни, но тези, древните, бяха и бавни. Наистина ли беше толкова голям рискът да се катери по шахтата?
Зачуди се дали постъпва правилно, а после един глас далеч зад него се обади:
— Хей! Хей, там!
Огледа се. От един отворен панел стърчеше глава. Не различаваше черти, но не се и опита. Вече се претъркаляше несръчно над последната греда до стената на шахтата — затърчи се и увисна във въздуха. Заопипва с крака надолу, намери една дупка на емитер и пъхна крак вътре.
Разряд не последва. Затърси следващата дупка по памет. Кракът му влезе. Приплъзна се надолу със здраво вкопчени ръце.
Краката му увиснаха над черното нищо. Зави му се свят. Изведнъж в гърлото му се повдигна жлъчка.
Крясъци отгоре. Няколко гласа, мъжки. Вероятно някой бе видял драскотините по тавана на сепарето. Светлината от отворената плочка на тавана донякъде му помагаше — в шахтата проникваше бледо сияние.
Преглътна и гърлото му се отпусна.
„Не мисли за това. Просто продължавай!“
Отдясно забеляза още една дупка на емитер на съответното място. Пъхна крак в нея и припълзя до другата страна на шахтата. Закатери се. Беше изненадващо лесно, защото дупките бяха наблизо една до друга и горе-долу точния размер за ръцете и краката му. Хари напредваше бързо нагоре, подтикван от звуците зад гърба му.
Премина покрай вратите на следващото ниво. До него имаше плосък ключ за спешни случаи. Можеше да отвори вратите, но какво ли го чакаше зад тях?
Изминали бяха няколко минути, откакто видя главата. Без съмнение, бяха го надушили, можеше вече да са по стълбището…
Реши да се изкачи още по-високо. Дълбоко вдъхнатият прашен въздух заплашваше да го накара да се разкашля, но успя да потисне кашлицата. Ръцете му стискаха емитерите и ги чувстваха твърди, лесни за захващане, докато краката му вършеха истинската работа по изтласкването нагоре. Стигна втория пласт и отново реши: още един етаж по-нагоре. И тогава чу шепота. Слаб, но нарастващ.
Хладен полъх отгоре го накара да вдигне поглед. Нещо затулваше мъждивата синя фосфорна линия и бързо слизаше надолу.