Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Така че включих фактора „дълголетие“ в уравненията — ей така, за проба. Ето — той напъха елипсовидна сърцевина от данни в настолния четец на Хари. — Виж сега какво става.
Едно от трайните наследства на педантичността беше стандартната галактическа година, използвана в официалните дела по всички планети в Империята. Хари винаги се бе чудил дали това не е израз на орбиталния период на Земята? С годината въз основа на числото дванайсет, състояща се от дванайсет месеца, всеки — с по двайсет и осем дни, тя предполагаше като кандидат-светове някакви си 1 224 675 от двадесет и пет милиона светове в Империята. И все пак въртенето, прецесиите и спътниковият резонанс се намесваха във всички планетарни периоди. Нито един от тези 1 224 675 свята не съответстваше точно на календара на Галактическата империя. Над 17 000 свята бяха много близо до него.
Юго се захвана да обяснява получените резултати. Една любопитна характеристика на историята на Империята беше човешката продължителност на живота. Тя все още беше около сто години, но някои ранни писания предполагаха, че това е близо два пъти повече от „първичната година“, както пишеше в един от текстовете, която била „естествена“ за хората. Ако беше вярно, значи сега хората живееха близо двойно повече отколкото в предимперските епохи. Безкрайното увеличение на продължителността на живота беше невъзможно: биологията в края на краищата винаги побеждаваше. В нишата, осигурена от човешкото тяло, се наместваха нови болести.
— Основните данни взех от Дорс — много е умна тая жена! — заяви Юго. — Виж сега този данни-флаш. — Извивки, триизмерни проекции, плъзгащи се листи от корелации.
Сблъсъкът между биологичната наука и човешката култура винаги беше напрегнат, често влияеше вредно. Обикновено той водеше до политика на свободния пазар, при който родителите можеха да избират желаните характеристики на децата си.
Някои от тях залагаха на дълголетието и увеличаваха продължителността на живота им до 125 и дори до 150 години. Когато мнозинството от населението се състоеше от дълголетници, подобни общества се проваляха. Защо?
— Та проследих уравненията, като търсех странични влияния — продължаваше Юго. Трескавият далит си бе отишъл; тук се проявяваше брилянтността, накарала Хари да измъкне Юго от изтощителната черна работа преди десетилетия.
Чрез грациозната, измамна синусоидалност на уравненията той бе открил любопитен резонанс. В икономиката и политиката съществуваха подмолни, добре проявени цикли от около 120 до 150 години.
Когато продължителността на човешкия живот се приближеше до тези граници, започваше деструктивна реакция. Пазарите се превръщаха в назъбени пейзажи, които се стрелкаха ту нагоре, ту надолу. Културите се лашкаха от екстравагантни ексцесии до пуританско задушаване. За няколко века само хаосът унищожаваше по-голямата част от бионаучния потенциал, или пък религиозните ограничения го задушаваха. Това означаваше, че продължителността на живота отново падаше.
— Колко странно — отбеляза Хари, докато наблюдаваше резките извивки на циклите; дъгите им се разчупваха на разцепващи се спици. — Винаги съм се чудил защо не живеем по-дълго.
— Съществува голям обществен натиск против това. Сега знаем откъде идва.
— И все пак… бих желал продуктивният ми живот да продължи векове.
Юго се усмихна.
— Виж медиите — пиеси, легенди, холофилми. Старците вечно са някакви грозни алчни мизерници, които се опитват да задържат всичко за себе си.
— Хммм… Обикновено е вярно.
— А и митовете. Възкръсващите от смъртта. Вампири. Мумии. Те винаги са лоши.
— Без изключение? Юго кимна.
— Дорс ми изкопа някои наистина ужасно стари. Имаше един мъченик от древността… Ису ли беше?
— Някакъв мит за възкресението?
— Дорс каза, че този Ису вероятно не е съществувал. Така твърдят откъслечните древни текстове. Целият мит навярно е колективна психомечта. Ще забележиш, че след като възкръснал, много-много не се задържал там.
— Издигнал се в небесата — не беше ли така?
Юго посочи извивките — бяха на границата на бедствието.
— Поне можем да разберем защо по-голямата част от обществата се научават да не оставят хората да живеят твърде дълго.
Хари огледа събитийните равнини.
— Да, но кой ли го научава?
— Хората — по един или друг начин.
— Но нито един отделен човек никога не е знаел… — той посочи с пръст — това.
— Знанието се е въплъщавало в табута, легенди, закони.
— Хммм… — Тук имаше идея, нещо голямо, надвиснало над интуицията му… и то му се изплъзна. Трябваше да го изчака да се върне пак — ако тия дни успееше да изкопчи време, за да се вслуша в слабичкия, тих гласец, който му се изплъзваше и шепнеше като сянка на мъглива улица…