Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Толкова съм щастлив, любима — промълви пресипнало той. — Ела да отидем в каютата ми. Дежурният може всеки момент да се появи, а ние не искаме да те види така, нали?
Тази мисъл наистина никак не се хареса на Лианор.
— Ризата ми… — напомни тя, докато притичваше към кабината му.
Аштън вдигна дрехите и я последва. Тя се спря на вратата и когато той се пресегна покрай нея, за да отвори, така дълго потисканият копнеж я заля с тръпнещо очакване. Затвори очи и опря голия си гръб на гърдите му.
За Аштън това докосване беше като експлозия. Гореща кръв нахлу в слабините му и той пусна на пода ризата и сакото й. Белите й рамене блестяха в златната светлина на осветлението в каютата. Прегърна я и я притегли към себе си. Лек стон се изтръгна от Лианор, когато започна да гали гърдите й. Каскетът й падна от главата, когато се облегна назад, и косите й се разпиляха по раменете. Тънкият панталон беше слаба защита срещу горещата разпаленост на възбудата му. Тя не беше дошла затова, но всяка фибра на нейното същество горещо искаше той да я вземе, да я направи своя. Да го отблъсне, надминаваше и най-големите мъки на ада.
— Не бива… — протестира с тих шепот тя. — Аштън, моля те… сега не трябва да го правим.
— Трябва! — изпъшка той до ухото й и покри шията й с трескави целувки.
Вдигна я на ръце и с две крачки стигна до леглото, онова пристанище, където неотдавна бяха обгръщани от вълните на буйна страст. Положи я на дюшека. Погледът му беше като милувка, когато легна до нея и я прегърна отново. Лианор сложи ръка на гърдите му и обърна глава, за да не загуби разсъдъка си под бурните му целувки.
— Дойдох само да те предупредя, Аштън. — В гласа й прозвуча отчаяние. — Малкълм ще те убие, ако слезеш на сушата. Трябва да си отидеш.
Аштън вдигна глава и погледна надолу към нея. Понякога любовта идваше и си отиваше като неспокойните ветрове, които нахлуваха над крайбрежието; или пък можеше да бъде безкрайна, непобедима за времето, мястото и всички превратности. Аштън познаваше тази любов повече от три години и тя беше самата сърцевина на съществуването му. Редовете, които Лианор му беше оставила, трябваше да го убедят, че тя постъпва правилно, но как можеше да се съгласи с това, когато беше отнесла със себе си и сърцето му?
— Забрави Малкълм и всичко, което ти е казал — отговори той. — Остани при мен, Лиарин, и аз ще вдигна веднага котва. Ако е необходимо, ще те заведа накрай света.
По бузите й се зарониха сълзи.
— О, Аштън, не разбираш ли? Ти искаш нея, а не мен.
— Искам теб, само теб!
— Аз не съм жената, за която ме мислиш, Аштън! Аз съм Лианор, а не Лиарин.
— Паметта ти… — Той се поколеба, обзет от страх. — Възвърна ли се?
— Не. — Тя не се решаваше да го погледне в очите. — Но аз трябва да съм Лианор. Баща ми казва така.
— Баща ти ме мрази, не забравяй това. Той има всички причини да ни държи разделени, стига да може.
— Не би отишъл толкова далеч…
Аштън въздъхна.
— Ако настояваш, ще те наричам Лианор, но това не променя нещата. В сърцето ми ти си моята жена, част от мен самия.
— Трябва да се махнеш оттук — настояваше загрижено тя. — Вдигни котва и иди на сигурно място.
— Ще ме придружиш ли?
— Не мога, Аштън — тихо каза Лианор. — Искам да се върна, за да разбера истината.
— Тогава ще остана и ще се боря за теб, докато този въпрос се уреди веднъж завинаги.
— О, моля те, Аштън, моля те! Не бих понесла, ако ти се случи нещо.
— Твърдо съм решен да остана.
Тя тръсна сърдито глава.
— Ти наистина си толкова упорит, колкото казват хората. Защо не се примириш с неизбежното?
— Неизбежното? — Той се изсмя сурово, обърна се по гръб и се загледа в ниския таван над леглото му. — Три години наред търсих, но не намерих жена, която би могла да заеме мястото ти. Не можах да свикна с необвързания живот на ерген. В слабините ми гореше огън, но не исках никъде да засищам този непрекъснат глад. Може да съм бил обезумял. Може да съм бил луд. Но със сигурност бях безнадеждно и отчаяно влюбен в една мечта, в една химера, на която отговаряш само ти. — Той обърна глава и я погледна. — Знам какъв беше животът без теб и този опит ми стига. Тук съм, за да се боря, любима, и точно това ще направя.
Лианор се привдигна, за да може да го погледне. Гърдите й се опираха в голото му здраво тяло, тя разглеждаше с всеотдайност лицето му, докато по устните й се плъзна нежна, меланхолична усмивка.
— Хубава двойка сме ние с теб, обезумели от желанието за нещо, което не можем да имаме. Трябва да се връщам, а ти си решен да останеш. И въпреки това, ако можех, щях да се опитам да променя намерението ти.