Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Не знам, мадам. Аз съм спала дълбоко и едва когато прислужникът се разтича с викове из къщата, научих какво са сторили с клетото дете. А вие, мадам? Видяхте ли някого на брега, след като си тръгна мистър Уингейт?
— Не — отвърна Лианор. Не беше чула и никакъв шум, освен хъркането, което идваше от стаята на баща й. Веднага беше заспала с мисли за Аштън и нищо не беше смутило спокойния й сън. — Какво ще предприеме сега шерифът?
— Вероятно ще разпитат първо нас, а след това мистър Уингейт и екипажа му. Мери и кочияшът много се харесваха, затова накрая всичко ще се стовари върху Хенри. А той е толкова симпатичен.
Краката на Лианор се подкосиха, когато я връхлетя отново страшното видение. Мъжът, убит с ръжен, й беше станал тъй познат, но за момент й се стори, че убиецът, загърнат в тъмната си наметка и вдигнал пръта, иска да се нахвърли върху самата нея. Студена пот обля тялото й и мина почти цяла минута, докато се върне в настоящето. Тя пое няколко пъти дълбоко въздух, за да успокои лудо разтуптяното си сърце, след това каза:
— Убиецът може да не е измежду мъжете тук, Мегън. Щом Мери е работила в Билокси, преди да дойде в тази къща, може да е някой от града.
Мегън избърса сълзите от бузите си.
— Мери не познаваше добре околността, мадам. Ако е живяла в Билокси, преди да я назначи мистър Синклер, то е било отскоро. Мисля, че е родена в Нечиз или някъде наблизо.
— Нечиз? — Лианор се сепна. — Оттам е и мистър Уингейт. Може да я е познавал.
— Шерифът сигурно ще го попита за това, мадам, и мисля, че не можем да направим нищо, освен да чакаме какво ще открие той. — Мегън кимна с глава към мъжете, които идваха вече към къщата. — Те положително ще започнат веднага с разпитите.
Внезапно Лианор се сети, че още не се е облякла и загърна бързо пеньоара около шията си.
— Тогава най-добре да се приведа в приличен вид.
— Ще ви донеса топла вода, мадам — й каза Мегън, и въздъхна на пресекулки. — По-добре да се захвана със задълженията си, вместо да мисля непрекъснато за бедната Мери.
След половинчасов утринен тоалет Мегън успя да прибере буйните къдрици на Лианор в кок и помогна на господарката си да облече бледосиня копринена рокля. Когато се почука на вратата, тя отиде да отвори. Малкълм влезе бавно и се облегна на стената до тоалетната масичка, откъдето можеше да гледа Лианор. Тя изглеждаше хладна и спокойна като Снежната царица и понякога той я наричаше така в себе си. Имаше моменти, когато се изкушаваше да пробие тънката ледена стена и да я подчини, но не знаеше как би реагирала тя, затова потискаше тези похотливи пориви. Но един ден в близко бъдеще очакваше да бъде напълно обезщетен за своята деликатност и търпение.
— Предполагам, че Мегън ти е разказала вече за Мери. — Той изрече думите с въпросително вдигната вежда и продължи едва след като Лианор кимна в отговор. — Случилото се изпълни всички ни с ужас. Първо твоето отвличане, а сега убийство… Впрочем не вярвам да има някаква връзка между двете, но би било по-добре, ако известно време не излизаш сама. Особено докато този параход е пуснал котва тук.
— Малкълм… — Лианор се хвана за ръба на тоалетната масичка, докато се готвеше да каже истината. — Знам, че ще се разгневиш, но тази нощ бях на „Речната магьосница“…
— Ти… какво! — изрева Малкълм толкова силно, че от уплаха Мегън изпусна четката. — Ти си отишла зад гърба ми там?! При този развратник! При убиеца на сестра ти! Ти си му се отдала, а още не се знае дали той не е убил Мери?
Лианор скочи с гневно святкащи очи. Погледна към Мегън, която кършеше объркано ръце, и й направи знак да излезе.
— Моля те, Мегън, остави ни сами. Имам да говоря нещо с моя… — тя се поколеба, преди да изговори думата „съпруг“.
Загрижена за господарката си, Мегън не излезе веднага, но Лианор й направи знак с ръка и тя напусна стаята. Затвори вратата и въпреки че не обичаше да подслушва, остана наблизо за всеки случай. Тя наистина никога не се бе омъжвала, но въпреки това знаеше как някои мъже се държаха с жените си, особено ако са така красиви като госпожата, и Мегън се опасяваше, че спорът можеше да стане опасен за господарката на къщата.
— Как смееш да говориш с мен така пред прислугата! — извика Лианор на Малкълм. — Аз не съм се отдала на Аштън. Излязох в морето, за да го помоля да си отиде. — Тя кипеше от гняв и сновеше напред-назад из стаята. — Откакто съм в тази къща, чувам само лоши неща за Аштън Уингейт, а и двамата не го познавате — нито баща ми, нито ти.
— Но ти го познаваш! — ядосано отвърна Малкълм. Той не знаеше какво толкова я привличаше у другия мъж, но тя някога бе обичала него, Малкълм. Иначе не би се съгласила да отидат пред олтара. — Ти през цялото време ни отправяш упреци, защото си влюбена в този тип. Да не искаш да отречеш това?