Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
— Не искам корона на главата си.
— Аз ти вярвам. — Рената помълча и добави хапливо: — Но дали твоят брат някога ще ти повярва?
— Не знам… — въздъхна Аларт.
Наистина ли Деймън-Рафаел вечно се измъчваше от съмнения, че по-малкият му брат не би устоял на изкушението да докопа Владението… или дори короната? Или продължаваше да го държи тук, за да е задължен още повече могъщият господар на Алдаран към рода Елхалин? А Деймън-Рафаел би имал нужда от повечко съюзници, ако реши да спори с принц Феликс за трона в Тендара.
Разбира се, още не беше време за сблъсъка. Старият крал Регис се бе вкопчил с последни сили в нишката на живота си, а Съветът нямаше да започне умуването си, докато той не издъхне. Но щом кралят легнеше за последен покой в неотбелязан гроб — според нерушимата традиция — до своите предшественици, старейшините веднага щяха да повикат принц Феликс пред себе си и да поискат да докаже, че е годен да седне на трона.
— Да, и еммаска може да бъде добър крал — съгласи се Рената, която с лекота следеше мислите му, — но пък не може да продължи династията. Значи няма да признаят Феликс за наследник на баща му. И аз научих последните вести. Касилда не се е възстановила от раждането и е починала преди десетина дни… Значи брат ти има законен наследник, обаче му липсва съпруга. Не се съмнявам, че много съжалява за решението си да те ожени бързо за Касандра.
Лицето на Аларт се сгърчи от отвращение, щом си спомни думите на Деймън-Рафаел: „Касилда може и да срещне смъртта при раждането на детето, което вече носи в утробата си. Тогава ще мога преспокойно да взема Касандра за съпруга.“ Как можеше дори бездушен мъж като брат му да говори така за жената, която му роди десетина деца през годините, само за да ги види как умират едно след друго в ръцете й?
Промърмори нещастно:
— Може би така ще е най-добре.
Но в гласа му прозвуча такава смъртна умора, че Рената не можа да сдържи сълзите си. Той нежно повдигна главата й и я погледна в очите.
— Какво има, братовчедке? Винаги се опитваш да ме успокоиш, но все не споменаваш за своите тревоги. Мъчи ли те нещо днес?
Прегърна я като брат и Рената зарида в ръцете му.
— Кажи ми, чия — настоя той, сякаш говореше с момиче като Дорилис.
Рената преглътна сълзите.
— Скрих от Донал… Исках неговото дете! А и ако стане така, моят баща би се отказал от увещанията си да се прибера в Еделвайс, за да ме омъжи за когото му скимне. Заченах, но след ден-два се уверих, че ще бъде момиче и… — Страданието й прободе като острие и Аларт. — Не можех да я оставя да живее. Не… не съжалявам. Кой би се осмелил при това проклятие над рода Рокрейвън? Гледам обаче Дорилис и си мисля неволно, че онова дете можеше да е като нея, хубава и…
Нямаше сили да говори повече.
„А аз си въобразявах, че бих могъл да натрапя такъв избор на Касандра…“ Аларт не можа да каже нищо на глас. Остави Рената да се наплаче на рамото му. След малко тя си наложи спокойствие.
— Знам, че постъпих правилно. Другото беше немислимо. Но… не мога да кажа на Донал.
„Какво, проклети да сме, причиняваме на жените си? Що за гнусотия сме заложили в гените и кръвта си? Свети Носителю на бремето, благословия е, че не съм с Касандра…“
И щом си го помисли, мярна му се лицето на Касандра, опустошено от страха, който съсипваше и Рената. Опита се да пропъди видението и изрече със съчувствие:
— Щом не се съмняваш в избора си, дано това ти даде сила да понесеш случилото се. — Поколеба се, но й разказа за мига на прозрение, когато я видя в напреднала бременност, изтощена и отчаяна. После побърза да я увери: — Напоследък не се е случвало. Вероятно това разклонение в бъдещето го е имало само докато наистина си била бременна, след това… се е върнало в нищото. Не съжалявай.
Не беше обаче напълно уверен в думите си, защото през последните дни не го тормозеха никакви видения. Стори му се по-важно, че укрепи решимостта на Рената.
— Да, знам, че бях права — почит прошепна тя. — Но като гледам как Дорилис се разхубавява, става по-мила и любезна… Много напредна във властта над своя ларан и вече няма неестествено силни бури.
„Да, отдавна сънищата или пробуждането ми не са били смущавани от тази ужасна сводеста зала и детско лице сред мълнии…“ Дали и тези трагедии бяха напуснали света на възможното, щом Дорилис започна да овладява стъписващата си дарба?
— Но така се чувствам още по-зле — промълви Рената. — Да знам, че можех да имам такова дете… Ами остава ми само да се отнасям с Дорилис като с дъщерята, която не бих посмяла да родя… Аларт, тя покани баща си и Донал да я послушат как пее днес следобед. Ще дойдеш ли? Гласът й наистина звучи все по-добре.