Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
— С удоволствие — отвърна той искрено.
В стаята бяха господарят на Алдаран, приемният му син и няколко жени от замъка, сред тях наставницата по музика на Дорилис — млада благородничка от рода Дариъл. Беше тъмнокоса красавица и за миг напомни на Аларт за Касандра, макар двете да не си приличаха много. Но щом лейди Елиса сведе глава над своя рил и започна да го настройва, той забеляза шестте пръста на ръката й. И си спомни какво каза на Касандра преди сватбата: „Дано боговете ни отредят достатъчно мирни дни, за да съчиняваме песни, а не да дрънкаме оръжия.“ Колко крехка и нетрайна се оказа надеждата! Живееха в свят, разкъсван от схватки и междуособици — и в равнините, и в планините. Аларт отново зърна пламтящи гори и яростно забиващи се светкавици като гигантски стрели. Тръсна глава и огледа тихата стая, обърна се да погледне ясното небе навън. Пак това проклятие…
Лейди Елиса докосна леко струните и подкани:
— Попей ни, Дорилис.
Момичето подхвана стара печална песен от далечните хълмове. Аларт си помисли, че думите за несбъдната любов и попарени копнежи не звучат особено уместно от устата на толкова млада девойка, но го заплени прекрасният глас. Взря се внимателно в Дорилис — порасна забележимо през есента, а макар гърдите й да бяха още малки, дори под свободната рокля личеше колко добре са оформени. По тялото й се появяваха съблазнителните извивки на женствеността, колкото и непохватна да изглеждаше засега. Дорилис щеше да бъде висока и дългокрака жена, дори сега стърчеше малко над Рената.
Когато песента свърши, дом Михаил се подсмихна добродушно.
— Скъпоценна моя, наистина си наследила гласа на майка си. Ще угодиш ли на желанието ми да чуя нещо, което да не навява такава тъга?
— С радост.
Момичето взе лирата от лейди Елиса. Леко промени настройката и оживено засвири мелодията на забавна песничка. Аларт я бе чувал често в Неварсин, но не и сред стените на манастира. Думите бяха доста пиперливи и осмиваха един монах, понесъл всичко, което можеше да има според строгите правила. Слушателите започнаха да се кикотят много преди да наближи дори краят на нелепия списък от дреболии в джобовете на расото. И Дорилис вече трудно съхраняваше сериозното изражение на лицето си, но вратата се отвори рязко и Михаил се обърна с гняв към заклетия си съратник, влязъл толкова безцеремонно.
— Варлет, как смееш да нахълтваш така в покоите на младата си господарка!
— Моля и нея, и вас за прошка, но работата не търпи отлагане. Господарят на Скатфел…
— Стига де! — сърдито се озъби дом Михаил. — Човече, дори той да чукаше на портата ни, придружен от стотина въоръжени до зъби конници, това не оправдава грубостта ти!
— Дойде негов пратеник. И твърди, че носи ултиматум за вас.
Господарят на Алдаран млъкна, замисли се и стана. Поклони се на лейди Елиса и на дъщеря си, сякаш малката стая беше приемната зала на замъка.
— Дами, моля да ме извините. С голямо нежелание прекъсвам приятните занимания. Но за жалост моля за разрешение да ви напусна.
Дорилис го зяпна. За пръв път баща й се обръщаше към нея според правилата за общуване между възрастните. Навреме се сети за всичко, на което я бяха научили Маргали и Рената. Направи толкова дълбок реверанс, че едва не опря коляно в пода.
— Господарю, вие решавате кога да дойдете или да си тръгнете, но ви моля да се върнете при нас, щом се освободите от грижите си.
— Непременно, дъще. — Обърна се към Донал с повелителен жест. — Ела, ще имам нужда от теб.
Когато излязоха, Дорилис дори не помисли да продължи песента. Аларт слезе в дворовете, където бяха конюшните, и огледа животните, с които бяха пристигнали придружителите на пратеника. Видя гербове и на други планински родове. Струваше му се, че наоколо се размотават множество въоръжени мъже, но образите им трепкаха като повърхност на езеро и изчезваха в миг. Отново неговият ларан му рисуваше онова, което може би нямаше да се случи никога. Опита се да проникне в бъдещето, само че не беше достатъчно спокоен, за да разнищва виденията си. И никак не му вдъхваше увереност онова, което долавяше в съзнанията на хората от Скатфел — не се опитваше да проникне насила в мислите им, но пък нагласата им беше такава, че сякаш изкрещяваха на глас чувствата си.
Значи война? И тук ли? Домъчня му за дългото прекрасно лято, което никога нямаше да се върне. „А нима наистина си въобразявах, че ще намеря покой, когато цялата ни земя е пламнала, а брат ми се кани да оспорва короната на принц Феликс? С какво съм заслужил да живея в мир, щом дори любимата ми всеки ден е изложена на смъртна опасност?“