Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
Дигам поглед.
— Това сериозно ли е? — Полицаят кима.
— Сестра ви разхожда хора из Лондон и им разправя, че виждат знаменитости.
— А те кого виждат?
— Ами… хора като нея — той посочва слаба руса жена на входа на огромната си къща, облечена в дънки и бродиран топ, а момиченце на около две се е хванало за крака й.
— Не съм проклетата Гуинет Полтроу! — провиква се вбесена тя към двойка туристи в шлифери на „Бърбърис“. — Не, няма да ви дам автограф.
Всъщност тя прилича на Гуинет Полтроу. Има същата руса права коса и подобно изражение. Само че е малко по-стара и не толкова поддържана.
— Вие с нея ли сте? — двойничката на Гуинет ме забелязва и слиза по стълбите. — Искам да направя официално оплакване. Цяла седмица разни хора снимат дома ми, не ме оставят на спокойствие… За последен път ви казвам, че тя не са казва Епъл! — сопва се тя на японка, която не спира да подвиква: „Епъл! Епъл“ на момиченцето и се опитва да го снима.
Жената е бясна. Нищо чудно.
— Колкото повече повтарям на хората, че не съм Гуинет Полтроу, толкова по-убедени са, че съм — обръща се към полицая тя. — Няма измъкване. Ще се наложи да се изнеса от тази къща.
— Би трябвало да сте поласкана! — намесва се Ейми. — Те си мислят, че сте звезда, спечелила Оскар.
— А теб трябва да те тикнат в затвора! — съска двойничката. Имам чувството, че ще удари Ейми.
Честно казано, аз съм готова да последвам примера й.
— Налага се да пусна официално оплакване срещу сестра ви. — Полицаят се обръща към мен, докато негов колега повежда двойничката към дома й. — Мога да я пусна под гаранция, след като попълните тези документи и уточним ден и час за среща в управлението.
— Добре — съгласявам се и хвърлям убийствен поглед към Ейми. — Каквото кажете.
— Разкарай се! — крещи двойничката към млад наперен младеж, който й подава някакво сиди. — Не, няма да го предам на Крис Мартин! Дори не харесвам тъпите „Колдплей“!
Ейми е прехапала буза, сякаш се опитва да не избухне в смях.
— Браво. Много смешно. На всички ни е безкрайно забавно. И на мен също, нали нямам по-важна работа.
Попълвам документите бързо и слагам гневна точка след подписа си.
— Може ли да вървим?
— Добре. Опитайте се да я държите под око — предупреждава ме полицаят и ми подава копие от листовка, озаглавена „Вашият наръчник за измъкване от полицаите досадници“.
Да я държа под око ли? Защо ми е да я държа под око?
— Разбира се — усмихвам се гузно и натъпквам документа в чантата си. — Ще се постарая. Хайде, Ейми. — Поглеждам часовника си и отново ме обхваща паника. Вече е дванайсет без десет. — Бързо, трябва да хванем такси.
— Ама аз искам да отида на Портобело.
— Трябва да намерим скапано такси! — изкрещявам аз. — Имам съвещание! — Тя се ококорва и послушно започва да оглежда пътя. Най-сетне успявам да спра едно и натиквам Ейми вътре.
— Виктория Плейс Роуд, ако обичате. Колкото е възможно по-бързо.
Няма начин да стигна навреме. Важното е, че ще стигна. Ще успея да направя представянето, което съм подготвила. Ще се справя.
— Лекси… благодаря — обажда се тихо Ейми.
— Няма защо. — Докато пътуваме, не откъсвам очи от пътя и се опитвам да наложа на светофарите да станат зелени, опитвам се да накарам шофьорите да се преместят. Само че не става. Няма начин да успея навреме.
Вадя телефона, набирам номера на Саймън Джонсън и чакам личната му асистентка Наташа да се обади.
— Здрасти, Наташа — започвам със спокоен и много професионален глас. — Обажда се Лекси. Налага ми се да закъснея малко, а на всяка цена трябва да се изкажа на съвещанието. Би ли ги помолила да ме изчакат? Пътувам в момента. В едно такси съм.
— Разбира се — отвръща любезно Наташа. — Ще им предам. Чао.
— Благодаря!
Затварям и се отпускам на седалката малко поуспокоена.
— Извинявай — обръща се към мен Ейми.
— Да, сигурно.
— Наистина съжалявам.
Въздъхвам и поглеждам Ейми за пръв път, откакто се качихме в таксито.
— Защо го правиш, Ейми?
— За да изкарам пари. — Тя свива рамене. — Защо не?
— Защото си навличаш сериозни неприятности! Ако ти трябват пари, защо не си намериш работа? Защо не поискаш от мама?
— Да поискам от мама ли? — ахва тя презрително. — Мама не ми дава.
— Може би защото няма достатъчно.
— Тя няма никакви. Защо мислиш, че къщата се разпада? Защо според теб никога не пускаме отопление? Половината от миналата зима я прекарах у приятелката си Рейчъл. Те поне включват радиатори. А ние — никога.