Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Двамата младежи сякаш инстинктивно разбраха колебанието му и изчакаха с нещо като уважение, чак докато тътенът на конски копита не доехтя зад гърба им.
Най-сетне Апсалар проговори.
— Бих искала да науча повече… за тази пустиня. За силата й…
— Ще научиш — изръмжа Фидлър. — Увийте си лицата. Отиваме да поздравим Вихъра.
Бурята ги връхлетя от всички страни и ги помете в прегръдката си. Сякаш някакъв бесен разум бе яхнал вихрещия се пясък и дърпаше безмилостно телабите им, сякаш хиляди грапави пръсти оставяха драскулки като от нокти по кожите им. Ревът изпълваше въздуха, изпълваше черепите им.
Рараку се беше пробудила. Всичко, което Фидлър беше доловил последния път, когато бе минал през тази пустош, което бе усетил като подмолна тревога, ужасната закана за влудяващи кошмари, стаена под повърхността, сега се беше отприщило и беснееше на воля.
Свели глави, конете вървяха напред и залитаха от насрещните пориви на пълния с пясък въздух. Земята беше спечена глина и камънак — доскорошната дебела пелена от ситен бял пясък се беше вдигнала от повърхността и сега пееше във въздуха, а с нея се бяха оголили и търпеливите, покриващи всичко столетия.
Слязоха от седлата, загърнаха с чулове главите на животните и ги поведоха.
Под краката им се появиха кости. Ръждясали камари броня, колела от колесници, останки от такъми на коне и камили, парчета щавена кожа, изкорубени основи на каменни стени — онова, което доскоро изглеждаше безлика пустош, сега разкриваше костите си, а те покриваха цялата равнина с такова изобилие, че Фидлър се смая. Една стъпка не можеше да направи, без нещо да изпука под краката му.
Изведнъж пътят им бе преграден от бряг с каменна основа. Беше наклонен и се издигаше високо над главите им. Фидлър го огледа внимателно, после ги поведе нагоре. След безумно драпане по стръмния склон най-сетне се озоваха на път.
Камъните на настилката му бяха издялани равно и точно, цепнатините между тях бяха съвсем тънки. Озадачен, Фидлър коленичи и се помъчи да съсредоточи погледа си върху платното — доста трудна задача заради носения от вятъра фучащ по камъните пясък. Трудно беше да се определи възрастта на пътя. Смяташе, че макар да е бил заровен под пясъците, все трябва да има някакви следи от изтъркване, но не можа да забележи никакви. Нещо повече, майсторството, с което беше построен пътят, надминаваше всичко, което бе виждал из Седемте града.
Пътят се изпъваше вдясно и вляво от него прав като копие, докъдето му стигаха очите. Беше като могъща вълноломна стена, която дори тази предизвикана от магия буря не можеше да съкруши.
Крокъс се наведе до ухото му и извика, за да надмогне пискливия вой на бурята:
— Мислех, че в Рараку няма пътища!
Сапьорът само поклати глава.
— По него ли ще тръгнем? — попита Крокъс. — Тук горе вятърът по се търпи…
Доколкото Фидлър можеше да прецени, пътят водеше на югозапад, дълбоко в недрата на Рараку. На североизток щеше да стига до хълмовете на Пан’поцун, на десетина левги — в тази посока щяха да стигнат до хълмовете може би на пет левги южно от мястото, където бяха излезли от тях. Не си струваше. Загледа се надясно. „Сърцето на Рараку. Казват, че там имало оазис. Където е на стан Ша’ик с ренегатите си. Колко ли път има до този оазис? И дали ще намерим вода?“ Със сигурност един път през пустинята щеше да е изграден така, че да минава през водоизточници. Щеше да е лудост да се мисли друго, а строителите на този път явно бяха твърде големи майстори, за да са глупци. „Треморлор… Ако го пожелаят боговете, този път ще ни отведе до тази легендарна порта. Рараку си има сърце, така каза Бързия Бен. Треморлор, Домът на Азат.“
Фидлър яхна гралския си кон и изрева на спътниците си:
— Тръгваме по пътя! — посочи на югозапад.
Те не възразиха и се качиха на седлата. Фидлър си даде сметка, че се подчиняват на заповедите му, защото и двамата се чувстват съвсем изгубени в тази непозната земя. Разчитаха изцяло на него. „Гуглата да ме лъхне дано, мислят си, че знам какво правя. Дали да им кажа, че планът да намерим Треморлор се основава изцяло на вярата, че това приказно място наистина съществува? И че предположенията на Бързия Бен са точни въпреки нежеланието му да обясни източника на своята увереност? Дали да им кажа, че тук е много по-вероятно да умрем, било от жажда или от ръцете на фанатичните следовници на Ша’ик?“
— Фид! — извика Крокъс и посочи назад. Фидлър се обърна и видя катерещите се по склона гралски воини, на по-малко от петдесет крачки зад тях. Бяха се разделили на по-малки групи, също толкова безразлични към магьосническата буря, колкото и групата на Фидлър. След миг гралите видяха плячката си, нададоха бойни викове, почти заглушени от воя на пясъка, и задърпаха конете си нагоре.