Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Тя погали бузата му. След това ръката й се спусна и хвана неговата.
— Пар, каквото и да правим, трябва да стане тази нощ или утре ще е твърде късно. Федерацията знае кого е заловила — Падишар Крийл. Ще повикат Римър Дол и Търсачите му да разпитат Падишар. Стане ли това, ще е безполезно да го спасяваме. — Тя изчака, за да се увери, че я е разбрал. — Трябва сега да им помогнем.
Пар се смрази при мисълта, че Кол и Морган ще попаднат в ръцете на Римър Дол а освен тях и Падишар. Какво би направил първият Търсач на водача на Движението?
— Сега — продължи тя с мек, но настоятелен глас, — когато не го очакват. Все още ще държат Падишар и останалите в килиите до портата. Няма да са ги преместили. С идването на сутринта ще бъдат уморени и сънени. Няма да имаме по-добра възможност.
Той я погледна с недоумение.
— Ти и аз?
— Ако се съгласиш да дойдеш с мен.
— Но какво можем да направим двамата?
Тя го придърпа. Червената й коса проблесна на лунната светлина!
— Разкажи ми за магията си. Какво можеш да направиш с нея, Пар Омсфорд?
Сега нямаше колебание.
— Да се направя на невидим — каза той — Да направя да изглеждам по-различен от това, което съм. Да накарам другите да виждат неща, които не са там. — Започваше да се вълнува. — Почти всичко, което поискам, само да не е за дълго. Това е само илюзия, разбираш ли?
Тя се отдалечи от него, влезе между дърветата и спря. Стоеше замислена там в сянката. Пар остана на мястото, си усещайки как хладният нощен въздух гали кожата му. Имаше страх, които не можеше да потисне — страх да се върне за приятелите си, страх, че ще пропадне опитът му. Но беше немислимо да не опитат.
Все пак, какво можеха да направят само двамата с това момиче?
Като че ли четейки мислите му, тя дойде при него, хвана го за ръката здраво, зелените й очи проблеснаха напрегнато и каза:
— Мисля, че знам начина, Пар.
Той се усмихна, без да иска:
— Разкажи ми.
ГЛАВА 20
След като си тръгна от групичката при Рога на пъкъла, Уокър Бо замина направо към Каменното сърце. Язди през Раб, премина през Сторлок и неговите лечители, след това изкачи Улфсктааг и през Прохода на мъчението и нагоре по реката Чард достигна целта си. След три дни бе отново у дома. По пътя не говори с никого и спираше само колкото да спи и яде. Не беше подходяща компания за никой и го знаеше. Бе обзет от мисли за срещата с Аланон. Те го преследваха.
Двадесет и четири часа по-късно Анар беше обхванат от страхотна лятна буря. Уокър Бо се затвори в колибата си, докато вятърът блъскаше по дървените стени, а дъждът плющеше върху покрива. Гористата долина бе разтърсена от светкавици и дълги, ужасяващи гърмове. Всичко бе потопено във вода. Шумът от дъжда заглушаваше всичко останало, а Уокър седеше неподвижен и безмълвен по средата на стаята, увит в одеяла и душевен мрак, за който не бе мислил, че е възможен.
Усети, че е отчаян.
Страхуваше се от предопределеността на нещата. Уокър Бо, каквото и име да си избереше, бе все пак Омсфорд по кръв, а знаеше, че всички Омсфорд, независимо от недоверието си, винаги са били принуждавани да изпълняват това, което искат от тях Друидите. Така бе станало с Ший и Флик, с Уил, с Брин и Джеър — всичките преди него. Сега идваше неговият ред. Както и редът на Рен и Пар. Пар естествено с желание се захвана за идеята. Той беше неизлечим романтик, защитник на онеправданите и подтиснатите. Беше глупак.
Или реалист — зависи от гледната точка. Защото ако историята бе показател, значи Пар просто бе приел без съпротива това, което и Уокър щеше да приеме — волята на Аланон, каузата на един мъртвец. Сянката бе дошла при тях от страховитата прегръдка на смъртта, обвини ги в нерешителност, предизвика ги с луди задачи. Да се върнат Друидите! Да се върне Паранор! „Направи тези неща, защото казвам, че трябва да се направят, защото смятам, че е необходимо, защото аз — същество без плът и мозък — го искам!“
Настроението на Уокър още повече се развали, усещайки, че тежестта на всичко това го притиска. Душевният му мир отразяваше бурята навън. Да променят изцяло света — това искаше сянката от тях — от Пар, Рен и от него. Триста години еволюция в Четирите земи трябваше за миг да се изтрие. Какво друго искаше сянката, ако не това? Връщане на магията, на вълшебниците, на всичко това, което бе привършено от същата тази сянка преди триста години. Лудост! Щяха да си играят с живота като Твореца — а не им беше разрешено!