Потомците на Шанара

Може би.

Истината беше, че той просто не искаше да е част от това, което щеше да се случи. Не беше дете на Расите на Четирите земи — поне не по дух — и никога не е бил. Нямаше нищо общо с тези жени и мъже. Нямаше място всред тях. Бе наказан с магия, която го откъсваше от собствената му човешка същност и среда и го изолираше от другите хора. Смешното бе, че лично той никога не се бе страхувал от Призраците. Може би дори можеше да се защити от тях, ако потрябва. Но нямаше да потрябва. Той беше чернокосият чичо, потомъкът на Брин Омсфорд, носител на нейното доверие, пазител на някакво тайнствено предизвикателство на Аланон…

Само че вече това предизвикателство не беше тайнствено — трябваше да върне Паранор и Друидите от миналото, от нищото.

Това бе поискала от него сянката и тези думи се бореха в ума му с куп причини, да не ги запълни, но все пак му нашепваха, че това трябва да се случи.

Така предъвкваше въпроса, както куче кокала си, докато бурята премина и слънцето огря. След известно време излезе да се разходи в долината. Придружаваше го само Полъх, гигантската котка, която по време на бурята се бе запиляла някъде. Очите на животното бяха искрящи и дълбоки като отчаянието на Уокър. Котката му правеше компания, но не можеше да разреши въпросите му, нито да го доведе до успокоение. Разхождаха се или седяха заедно изчаквайки събитията, които щяха да се случат след неговия отказ — събития, които никой не би могъл да предвиди.

Докато в нощта, когато Пар Омсфорд и спътниците му бяха предадени при опита да сложат ръка върху Меча на Шанара, Коглайн се завърна в долината на Каменното сърце и го разтърси илюзията за самотност, която Уокър с толкова труд бе поддържал. Бе късно вечерта, слънцето се беше скрило, небето беше озарено от лунна светлина и осеяно със звезди, а летният въздух бе чист и изпълнен с аромата на треви. Уокър се връщаше от Скалата. Като че ли черпеше сили от масивния камък. Вратата на колибата беше отворена, а вътре светеше, но Уокър усети разликата, дори още преди козината на Полъх да се наежи.

Внимателно стъпи на верандата и влезе.

Коглайн бе седнал до дървената маса, лицето му като на скелет се очертаваше още по-добре от светлината на лампата. Голям пакет, добре завит и завързан, стоеше до него Ядеше студена храна, а чашата с бира бе почти недокосната до лакътя му.

— Чаках те, Уокър — каза той, докато другият беше още в мрака на входа.

Уокър излезе на светлината.

— Можеше да си спестиш труда.

— Труд? — старецът протегна съсухрената си ръка и Полъх се доближи, за да я близне. — Време беше отново да се върна у дома.

— Това твоят дом ли е? — попита Уокър. — Мислех, че се чувстваш по-добре сред остатъците от миналото на Друидите. — Изчака отговор, но не го получи. — Ако си дошъл да ме убеждаваш да приема задачата на сянката, трябва да знаеш, че никога няма да го направя.

— Милият ми Уокър. „Никога“ е прекалено голям период от време. Освен това нямам намерение да те убеждавам в каквото и да било. Достатъчно си бил убеждаван, предполагам.