Талисманите на Шанара

Беше десетият ден от Шадуинската обсада, денят, в който бе се зарекъл да я премахне.

Той хвърли поглед през рамо към стената на замъка и един от Четиримата ездачи се появи пред погледа му. Беше Гладът, който сви зад ъгъла и тръгна покрай северната стена. Приличаше на скелет, свит върху змея, който яздеше, не поглеждаше нито наляво, нито надясно, погълнат от своето странно безумие. Сив като пепел и ефимерен като дим, той се плъзна по пътеката. Мина на няколко стъпки от Уокър Бо, без да го погледне.

Днес, помисли си последният от Друидите.

Той отново се загледа към долината, замислен за други времена и места, за историята, която го предшестваше, за всички Друиди, които бяха идвали в Паранор и го бяха използвали за свой дом. Когато Господарят на Войната ги обсадил там преди хиляда години, те били стотици, но всички загинали — освен един. Само Бремен оцелял, като самотна крепост на надеждите за Расите и господар на Друидската магия. После и Бремен умрял и бил заместен от Аланон. Сега и Аланон го нямаше, тук беше само Уокър Бо.

Дръпна назад празния ръкав на липсващата си ръка и го прибра до тялото. Той опипа рамото си и покритата с белези плът на мястото, където бе отрязана ръката му. Вече не можеше да си спомни какво значи да имаш две ръце. Виждаше му се странно, че навремето му беше толкова трудно. Толкова много неща се бяха случили през тези седмици, откак се бе изправил срещу Асфинкс, че едва-едва си спомняше нещо от стария си живот. Толкова напълно се бе променил. Дори гневът и недоверието, което изпитваше към Друидите бе изчезнало, непотребно вече за човек, който бе станал техен наследник. Друидите, които презираше, принадлежаха на миналото. Ожесточението, което изпитваше към Гримпонд, също беше останало в миналото. Гримпонд бе опитал всичко, за да го унищожи, но не беше успял. Не биваше да му дава друг шанс. Гримпонд беше само сянка в една земя на сенки. Той никога нямаше да излезе на светлина, нито Уокър ще се върне да го види. Миналото бе отнесло също Пи Ел и Каменния крал. Уокър беше намерил сили да надживее всички врагове, срещу които се беше изправил, и те вече бяха само спомен, който нямаше особено значение при настоящите изисквания на живота му.

Уокър си пое дълбоко дъх, затвори очи и се съсредоточи в себе си. Сега покрай него минаваше Войната, със заострена пика, с просветваща ризница и черни дупки вместо ноздри. Уокър не обърна внимание на Шадуина. Потънал в мълчанието и тишината на собствените си мисли, той разигра отново във въображението си онова, което трябваше да се случи. Стъпка по стъпка повтори онзи план, който си беше създал, докато се възстановяваше от раните си. Премисли всичко, в което трябваше да вземе участие и всички възможни последици, с които трябваше да се съобрази. Този път не бива нищо да оставя на случая. Не трябваше да има опити, половинчатост, недопустимо бе да отстъпва даже на косъм. Трябваше да успее или щеше…