Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Тогава иззад хребета на далечен хълм дочух съвсем слаб звук. Бой на барабан… Спря за малко и отново продължи — още по-силно. Подкарах коня си натам. Ударите на барабана зачестиха. Когато стигнах до хълма, те вече ехтяха из цялото небе. Изкачих се на хребета. Спрях коня. Стоях и гледах сцената под мен.
От почвата като изпод превръзка на рана неспирно бликаше кръв. Земята започна да се разтапя и да се смесва с локвите-съсиреци — цялото поле се осея с тях. Скоро започнах да различавам и човешки фигури, измъкващи се със залитане от гробовете си. Нареждаха се в редове. Направиха ми впечатление дори прогнилите им униформи. Пред очите ми вървяха отряди, батальони, армии мъртъвци. Те се взираха в мен с изумени очи. Кожата им се разлагаше, носовете бяха окапали, а телата — целите в кръв и мръсотия. За секунда всички замръзнаха неподвижни. После, сякаш управлявани от един-единствен мозък, закрачиха напред. Свалиха шапките си. Заразмахваха ги ужасно бавно, поздравявайки ме. „Да живее императорът!“ — крещяха те. „Да живее нашият император! — Императорът на мъртвите!“
Обърнах се на седлото. Спомних си последната нощ на „Пикадили“. Бях сигурен, че и това видение е от същия вид… Че ми е пратено от някого. Затърсих мъртвец с фигурата на пашата. Видях го на един кон — силует върху пурпурното небе. Той ме наблюдаваше. „Вакел паша?“ прошепнах аз и присвих очи. „Наистина ли сте вие?“ Той вдигна шапката си, имитирайки поздрава на армията от мъртъвци. Започна да се отдалечава, галопирайки, но аз го последвах. Щеше ми се да го унищожа и отново да взема контрол над съня си. Съществото се обърна. По лицето му се изписа изненада. Изведнъж, още преди да осъзная, че се движи, почувствах пръстите му около врата си. Силата му ме удиви. Отдавна не се бях изправял пред същество със способности като моите. Отвърнах му. По лицето му отново се появи недоумение и изненада. Усетих, че силата му отслабва. Ударих го през лицето. То падна назад и се претърколи на земята. После пристъпи към мен — в този момент чух вик.
Огледах се. Полидори ме наблюдаваше. Взря се в очите ми и отново изкрещя. Погледнах назад към пашата — беше изчезнал. Изругах под нос. Птиците отново се чуваха и когато погледнах към бойното поле, по него имаше само трева и недокоснато жито.
Обърнах се към Полидори. Той още се намираше под хипнозата ми, стенеше и се гънеше върху земята. Нашите придружители се приближиха към него. „Добре“, рекох си аз. „Нека се занимават с него“. Смушках коня да завие и прекосих бойното поле. Селяни предложиха да ми продадат счупени саби и крепи. Аз купих няколко. Иначе яздех сам, мислех за падението на Наполеон и фаталната преходност на смъртните.
Докато се връщахме към Брюксел, Полидори продължи да ме наблюдава безмълвно. Очите му бяха подозрителни и пълни със страх. Не му обръщах внимание. Чак по-късно през нощта, след като бях убил и пил, затоплен от кръвта, се справих с него. Той спеше. Събудих го грубо и го сграбчих за гърлото. Предупредих го никога вече да не чете мислите ми.
„Но аз забелязах, че сте в транс“, едва промълви Полидори. „Помислих, че ще е интересно да прочета мислите ви“, той изпъчи гърди, „като ваш лекар. Реших, че това е мое задължение.“
Прокарах пръста си по бузата му. „Не го прави никога повече“, прошепнах.
Полидори ме гледаше нападателно. „Защо, милорд? Да не мислите, че моят ум е по-долен от вашия?“
Усмихнах се. „Не“, промълвих едва чуто. Полидори отвори уста, но когато видя очите ми, лицето му побеля и изломоти нещо неразбрано. Най-после наведе глава. Обърна се и си тръгна. Надявах се и помислих, че е разбрал.
Но празноглавието му нямаше предел. Полидори продължи да размишлява. „Защо“, попита ме изведнъж той няколко дни по-късно, „войниците ви приветстваха като император?“
Погледнах го изненадан и хладно се засмях. „Това беше само сън, Полидори.“
„Така ли?“ Очите му се ококориха и той кимна възбудено. „Наистина ли?“
Обърнах глава и се загледах през прозореца на каретата към красотата на течащата отвън Рейн. Посъветвах Полидори да направи същото. Той го стори и в продължение на няколко мили пътувахме в тишина. После започна да ме побутва с пръст.
„Защо вие?“ избухна докторът. „Защо?“ После се плесна по гърдите. „Защо не аз?“
Погледнах го и се разсмях.
Полидори заекваше от гняв, след малко преглътна и се опита да се овладее. „Кажете ми, милорд, какво от всичко, което можете вие, не мога аз?“
Усмихнах се. „Освен писането на поезия, която се продава ли?“ наведох се напред. „Три неща.“ Извадих пистолета си и го заредих. Полидори се дръпна уплашен. „Улучвам ключалка от трийсет крачки.“ „Мога да преплувам тази река.“ Посочих навън към Рейн. „И трето…“ бутнах дулото на оръжието под брадата на Полидори. Взирайки се в очите му, проникнах в неговото съзнание и му предадох следното видение — той лежи разпънат и с одрана кожа върху собствената си маса за дисекции. Лицето му изгуби цвета си. Засмях се и се облегнах назад. „Трето“, повторих аз, „както виждаш — мога да ти внуша страх, от който да се побъркаш. Така че, докторе, не ме изкушавай.“