Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Низът от опити да привлече вниманието на съдбата бе прекъснат от лека вечеря, изконсумирана под акомпанимента на пламенните му аспирации, а когато се залови отново за работата си, лампите бяха вече запалени и тротоарът гъмжеше от нощната тълпа. Пред някакъв ресторант, за името на който лесно ще се сети всеки познавач на нашия Вавилон, вече се бяха струпали толкова много хора, че движението беше затруднено, и Съмърсет, застанал сред този кучкарник, следеше лицата и държането на хората от навалицата с надежда, която започваше да се изпарява. Изведнъж се сепна от леко докосване по рамото и като се обърна, видя една много спретната и разкошна затворена каляска, в която бяха впрегнати чифт яки коне, карани от човек с тъмна ливрея. На вратата нямаше герб, прозорецът беше отворен, ала вътре — тъмно; кочияшът се прозина като закри с длан устата си и младият човек вече започваше да мисли, че е жертва на собственото си въображение, когато нечия ръка, не по-голяма от детска, но в елегантна бяла ръкавица, се показа на ъгълчето на прозореца и скришом му махна да се приближи. Съмърсет пристъпи напред и надникна вътре. В екипажа имаше една-единствена дребна и много изящна фигура със забрадена глава и рамене, загърнати в непроницаемите гънки на бяла дантела, и един глас, тих и звънлив, се обърна към него със следните думи:
— Отворете вратата и се качете.
„Сигурно — помисли си младежът, потръпвайки от почти непоносима възбуда, — сигурно е най-после оная дукеса!“ И макар че отдавна бе очаквал този миг, все пак отвори вратата с известна плахост и като се качи в каляската, седна до дамата в дантели. Някаква пружина ли натисна тя, или даде някакъв друг сигнал, ала едва младият човек затвори вратата, колата тръгна и зави в западна посока с изключителна бързина, полюшвайки се много приятно и леко на пружините си.
Съмърсет, както писах, не беше неподготвен, той отдавна имаше особеното удоволствие да проявява дарованията си при най-невероятни положения, а между многото други случаят с аристократката-похитителка му бе добре познат. Колкото и чудно да изглежда обаче, не можа да намери подходящи думи и тъй като дамата от своя страна също не го удостояваше с никакъв знак, продължаваха да се движат мълчаливо през улиците. Каляската тънеше в мрак, само от време на време проблясваха лампите по пътя и младежът не намираше нищо интересно тук, освен това, че обстановката беше разкошна и че дамата имаше необикновено дребна и крехка фигура. Тя все още бе загърната в скъпия си шал, само едната й ръка, пъхната в ръкавица, се подаваше навън. Напрегнатостта започна да става нетърпима. Два пъти Съмърсет се окашля и двата пъти езикът му изневери. При подобни сцени, предвидени в театъра на фантазията му, той винаги проявяваше пълно самообладание и възхитително красноречие, ала при това несъответствие между репетиция и представление започна да го обзема Паника. Ами ако тук, на самия праг на авантюрата, позорно се изложи, ако след десет, двайсет или шейсет секунди непрекъснато мълчание дамата, след като го прецени и реши, че нещо му липсва, дръпне шнурчето за спиране и го свали на улицата! Хиляди безмозъчни същества, разсъждаваше той, биха се представили по-достойно в тази роля, още същия миг чрез някаква решителна стъпка биха могли да докажат, че дамата правилно се е спряла на тях и да сложат край на това непоносимо мълчание.
В този момент погледът му се спря на ръката. По-добре да се провали поради лошо държане, отколкото да продължава така и с един замах на разтрепераната си десница той стисна пръстите, скрити в ръкавицата, и ги притегли към себе си. Мислеше, че с тази дръзка постъпка ще развали магията на неловкостта, в действителност обаче излезе другояче — разбра, че и сега не е способен да пророни дума, да напредне нито крачка и стоеше безпомощен, стиснал ръката на дамата. Но най-лошото още не бе дошло. Тялото на спътницата му се затресе някак особено, ръката, която лежеше покорно в Съмърсетовата, затрепера като от треска, и след малко в мрака на каляската избухна звънлив и мелодичен смях, който въпреки усилията да бъде сдържан най-после възтържествува. Младежът пусна ръката; да можеше, щеше да скочи от колата. А в това време дамата, облегната на възглавничките, продължаваше да се тресе от най-сърдечен, тънък, крехък и благозвучен смях, който ту избухваше, ту утихваше.