Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Погледът й потърси очите на Конър, който вече се бе покатерил на леглото.
— Моля те! — прошепна тя.
Той се хвърли отгоре й…
… ала нищо не се случи.
Конър повдигна глава и тя видя изражението му — наранено и искрено наскърбено.
— Не мога! — призна той, докато слизаше от леглото, а в очите му, преди да ги извърне от нея, проблесна изпепеляваща ярост. — Махнете я оттук и я заключете някъде!
Двете слугини побързаха да изпълнят нареждането му и грубо вдигнаха Джил.
— Нека съдията, абат Добриньон, реши какво да прави с нея. Отведете я и се върнете при мен! — заповяда Конър, а думите му, макар и насочени към прислужниците, имаха за цел да наранят Джил. — И двете.
Глава 18
Изпитание на вярата
Час след час, ден след ден „Бягащия с вятъра“ лениво се носеше по огледално — гладките води на Мирианския океан. Толкова на юг, слънцето бе станало най-опасният им враг, въздухът беше непоносимо горещ, денем и нощем.
Авелин имаше чувството, че някой ден кожата просто ще се свлече от тялото му и ще остане да лежи на палубата, като малка, съсухрена купчинка. Първо изгоря и се покри с огромни мехури, после постепенно потъмня, докато най-накрая по нищо не се различаваше от останалите моряци. Опитваше да се бръсне редовно, ала на кораба нямаше достатъчно фино острие и в крайна сметка монасите трябваше да се примирят с острата брада по лицата си.
Ала най-неприятна от всичко беше скуката. Единственото, което виждаха, накъдето и да се обърнеха, бе равният, сиво-синкав хоризонт. Понякога се случваше нещо, което поглъщаше вниманието им за известно време — кит изхвърляше гигантска струя вода във въздуха, някой весел делфин се заиграваше край кораба или пък пасаж лефери изпълваха спокойните води. Но дори тези дребни развлечения бяха твърде редки и си отиваха прекалено бързо, изместени от прежното отегчение на безбрежния океан. Наивните представи на Авелин за романтиката на морските пътешествия се бяха разсеяли отдавна, прогонени от точещата се едва-едва, поскърцваща с дъските на палубата действителност.
Той посещаваше Дансали често и оставаше часове наред. На младата жена й беше забранено да напуска каютата си, което прекрасно я устройваше — и тя, и капитанът знаеха какво може да се случи, ако моряците (грубовати мъже, които отдавна не бяха зървали жена) усетеха нежното й ухание. Ето защо вратата на нейната каюта беше винаги заключена.
С течение на времето, както забеляза Авелин, тримата му другари взеха да посещават Дансали все по-рядко и по-рядко — очевидно компанията й започваше да им омръзва. Това можеше само да го радва, макар и сам да не разбираше защо. Дансали с нищо не показваше, че задълженията й тежат, а и Авелин постепенно се бе научил да приема професията й като неразделна част от личността й — в крайна сметка, както и сам беше казал при първата им среща, кой бе той, че да я съди.
Така бе и все пак не можеше да отрече, че е доволен, задето останалите (в това число и капитан Аджонас) прекарват все по-малко време с нея. Той, от своя страна, с времето откриваше у Дансали неща, за които другарите му не биха и помислили — остроумие и находчивост, нежност и едно достойно за съжаление примирение със злощастната й съдба. Авелин идваше при нея, за да изслуша мечтите и надеждите й, които тя рядко изричаше на глас и никога — пред друг, освен него. Той пък, единствен от всички, които я бяха познавали някога, се опитваше да я окуражи, да й вдъхне вяра в себе си и да я накара да последва мечтите си. През всички тези седмици мисълта за физическа близост дори не им мина през ума, толкова по-ценна и удовлетворяваща бе особената връзка, зародила се между тях.
И така, дните течаха, звездите сменяха слънцето, а вълните все така се плискаха около кораба. Единствено безоблачните нощи повдигаха духа на всички, както на монасите, така и на обикновените моряци. Щом Ореолът, който тук се виждаше много по-ясно, отколкото на север, засияеше над главите им с безбройните си багри и меките краски започнеха да се преливат в небето — синьо и пурпурно, оранжево и наситено алено, те грееха над тях и вливаха надежда в сърцата им.
Дори Куинтал, прагматичен до мозъка на костите си, приемаше великолепието на Ореола като знак за Божия промисъл и усещаше как вярата му укрепва всеки път, щом зърнеше съзвездието да озарява нощното небе.
— Дясно на борд! — разнесе се вик една сутрин, около две седмици след като бяха оставили Ясинта зад гърба си.