Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Умолявам те! — едва доловимо прошепна младата жена.
Конър вдигна ръце и се извърна.
— Накара ме да чакам всички тези месеци! — изрева той. — През цялото време мечтаех за теб, копнеех за тази нощ. Нищо в света нямаше значение, освен нея!
И като отстъпи назад, той отново се обърна към нея и я изгледа.
Джил се чувстваше отвратително, струваше й се, че на света няма по-ужасен човек от нея. Искаше, наистина искаше да му даде онова, което му се полагаше за търпението. Ала черните крила отново шумоляха в стаята, в главата й звучаха грозни писъци.
Внезапно изражението на Конър се промени.
— Стига толкова! — рече той, а ниският му, равен тон бе по-заплашителен от най-свирепия вик.
Безпомощна и ужасена, Джил го гледаше как разкопчава ризата си, а след това се събува. Никога досега не бе виждала гол мъж и със сигурност никой като Конър. Ала каквито и чувства да бе предизвикал у нея видът на голото му тяло (а Конър определено беше красив мъж), те бяха прогонени в мига, в който се появиха, от вълна всепоглъщащ страх, от плясъка на черните крила, смразяващ до мозъка на костите.
А и Конър — на лицето му вече нямаше и следа от прежната обич и нежност, само алчно желание и дори гняв.
— Погледни ме! — заповяда той и като я сграбчи за раменете, обърна я към себе си. — Аз съм твой съпруг. Мога да правя с теб каквото си поискам, когато си поискам!
И сякаш за да наблегне на думите си, той се пресегна и дръпна нощницата й. Гледката на заоблените й снежнобели гърди като че ли го успокои за миг.
— И аз ти харесвам — заключението му накара Джил да сведе поглед надолу.
Наистина, зърната й бяха настръхнали, ала това не бе от любов или възбуда, а от страх и едно вледеняващо усещане, което пълзеше във вените й. Конър отново протегна ръка и стисна едната й гръд.
Джил трепна и се отдръпна.
— Умолявам те! — прошепна тя, ала нежеланието й отново разпали позатихналата ярост на мъжа й.
Без да се церемони, той я повали на земята и се хвърли отгоре й, а коляното му се провря между краката й и ги разтвори.
— Не! — простена младата жена, докато той разкъсваше нощницата й.
Страстта му бързо се разгаряше и с всеки изминал миг той ставаше все по-груб и по-настоятелен.
Джил започна да се задушава. Плясъкът на черните криле раздираше въздуха, предсмъртни писъци кънтяха в ушите й. Тя отчаяно извърна глава, когато Конър се приведе над нея с хищно отворена уста, ала той притисна рамото й към пода и легна отгоре й с цялата си тежест.
Писъците бяха станали непоносими, в ушите й отекваха агонизиращите стонове на умиращи хора. Предсмъртните вопли на родната й майка.
Джил одра рамото си в ръба на каменното огнище — вече нямаше накъде да бяга, а страстта на Конър ставаше все по-необуздана и животинска.
Миналото заля Джил като вълна — мъчителни писъци, гледката на издъхващи хора, миризмата на разлагащи се трупове. Тя вече не беше в настоящето, отново се бе завърнала в онова ужасяващо място, откъдето нямаше изход, където смъртта и огънят я държаха в гибелната си хватка.
Огънят!
Джил видя как от една пламнала цепеница се откъсва голям къс, яркооранжев, като окото на някакъв страховит нощен звяр, и без да мисли какво прави, обви пръсти около него. Не усети нищо, нито дори най-лекото опарване — вече нямаше болка, която да може да я достигне.
Обърна се рязко и заби горящия въглен в лицето на нападателя си, в лицето на чудовището, покачило се отгоре й, чудовището, погубило майка й и избило съселяните й. Ревейки от болка, то се отдръпна и тя се изтърколи изпод него и с мъка се покатери върху леглото…
Къде ли бе попаднала? Видя как мъжът — да, това беше мъж, това беше нейният Конър! — се изправя на крака и изхвърча от стаята, стиснал лицето си с ръце.
Внезапна болка прониза дланта й и тя запрати въглена обратно в огнището.
Какво беше сторила!
Младата жена избухна в ридания и се хвърли на леглото, притиснала изгорената си ръка под себе си. Плака дълго и безутешно, половин, а може би и цял час. Не спря, когато вратата се отвори, не спря и когато чу някой да нахлува в стаята.
Не спря дори когато я сграбчиха за раменете и грубо я обърнаха по гръб; някой улови ръцете й и ги натисна към леглото, после раздалечи колената й.
Двете прислужници я държаха така, че тя не можеше да помръдне и Конър (чиито рани, за щастие, не бяха чак толкова ужасни), се приближи, облечен само с разкопчана бяла риза.
— Ти си моя жена! — мрачно рече той.
На Джил не й бяха останали повече сили, единственото, което можеше да направи, бе да вдигне умоляващ поглед към двете жени, които я държаха, ала и там не откри никакво съчувствие, дори напротив, по лицата им като че ли бе изписана отблъскваща наслада, сякаш случващото се им харесваше, сякаш нейната безпомощност и тяхното участие в нея, им доставяха удоволствие.