През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Не му се карай! Той и бездруго ще страда.
— За какво?
— Заминавам с моите спътници.
— Заминаваш?
Старата направо се стъписа.
— Да, скарах се с мютеселима и не искам да остана повече там, където той заповядва.
— Аллах, уаллах, таллах! Ефенди, остани тук! Ще накарам този човек да те посрещне с почит.
Щеше да е забавно да присъствам на изпълнението на това обещание, но за съжаление не можах да го направя и оставих Мерсинах сама. Гласът й продължаваше да боботи като далечна гръмотевица. Горе Ифра стоеше пред стълбата. Той бе дочул гласа ми и ме очакваше.
— Ефенди, искам да се сбогуваме.
— Влизай вътре, ще ти платя!
— О, ефенди, вече ми платиха.
— Кой?
— Беят с продълговатото лице.
— Колко ти даде?
— Толкова.
Той бръкна с блеснали от радост очи в пояса и извади цяла шепа големи сребърни монети, които ми показа.
— Все пак ела! Щом е така, беят ти е платил, а аз ще платя за магарето ти.
— Аллах керим, няма да го продам! — извика дебелакът ужасен.
— Исках да кажа, че ще му платя само възнаграждение.
— Машаллах, тогава идвам!
Ифра дойде с мен в стаята, където нямаше никой. Приготвих му един документ и му дадох още пари, при което той загуби ума и дума от радост.
— Ефенди, никога не съм имал такъв добър господар като теб. Бих желал да бъдеш мой капитан, майор или полковник. Тогава щях да те защитавам в битката и да сека около себе си, както, когато загубих носа си. Това беше в голямата битка при…
— Остави, Ифра! Убеден съм в твоята храброст. Днес си бил при мютеселима?
— Баш чаушът ме заведе при него и трябваше да отговоря на много въпроси.
— На кои?
— Дали някакъв затворник не е при нас. Дали си убил много турци при джесидите. Дали не си министър от Стамбул и още много неща, на които не обърнах особено внимание.
— Знам. И запомни, Ифра! Вашият път ще ви отведе към Спиндури. Кажи на селския старейшина там, че ще тръгна днес за Гумри и вече съм пратил подаръка за Кадир бей. А в Баадри ще отидеш при Али бей, за да допълниш това, което Селек му разкаже.
— И Селек ли ще дойде с мен?
— Да, къде е той?
— При своя кон.
— Кажи на Селек, че ще трябва да го оседлае! Ще му дам едно писмо. А сега сбогом, Ифра! Аллах да закриля теб и магарето ти! И да не забравяш никога да връзваш камък на опашката му!
Тримата ми спътници седяха с готови за бой оръжия в стаята на англичанина. Халеф искаше да ме прегърне от възторг, а англичанинът радостно ми подаде ръка.
— Било опасно, сър? — попита той.
— Сам бях в килията, от която нощес измъкнах Амад ал Гандур.
— Аха! Великолепно приключение! Бил затворник? Колко време?
— Две минути.
— Сам се освободил?
— Сам! Да ви разкажа ли историята?
— Разбира се! Уел! Йес! Хубава страна, тук, много хубава! Всеки ден по-интересно приключение.
Разказах му на английски и добавих:
— След един час тръгваме.
Лицето на англичанина доби въпросително изражение.
— За Гумри — добавих аз.
— О, беше хубаво тук, много хубаво! Забавно!
— А вчера все още смятахте, че не е толкова хубаво, сър Дейвид.
— Бях гневен. Нямах какво да правя. Все пак беше хубаво, много хубаво! Йес! Как е в Гумри?
— Много по-романтично.
— Уел! Тогава тръгваме!
Линдси веднага стана и се отправи да нагледа коня си. Така, можех да разкажа последните си преживявания и на останалите двама. Мохамед Емин най-много се радваше, че заминаваме. Неговото най-съкровено желание беше да се събере със сина си, И той стана чевръсто, за да се приготви за пътуването. Отидох в стаята си да напиша писмо до Али бей. Описах му всичко накратко и му благодарих за двете писма, които ми бяха оказали такава неоценима услуга. Писмото дадох на Селек, който веднага напусна Амадие. Като джесид той предпочиташе да не пътува с конвоя на турците, а сам.
Дочух бързите стъпки на двама души по стълбата. Селим ага влезе с Мерсинах.
— Ефенди, сериозно ли искаш да напуснеш Амадие? — попита той.
— Нали го чу при мютеселима.
— Те вече оседлават конете — изхлипа Мерсинах, която искаше да си избърше сълзите, но ръката й докосна само също така опечаления й нос.
— Накъде отивате? — попита агата.
— Мютеселимът няма защо да го научава, Селим ага. Ще яздим към Гумри.
— Днес няма да успеете да стигнете дотам.
— Тогава ще пътуваме и през нощта.
— Господарю — помоли Мерсинах, — остани още поне тази нощ при нас! Ще ти приготвя най-добрия си пилаф.