Аз съм номер четири

Вратата се отваря бавно. Затаявам дъх и се заслушвам. Сара се обляга на мен и се прегръщаме. После се затваря много тихо и бравата щраква. Не следват никакви стъпки. Дали просто не са отворили вратата, колкото да си подадат главите, за да проверят дали сме вътре? Дали са продължили, без да влязат? Откриха ме след толкова много време; едва ли са толкова мързеливи.

— Какво ще правим? — прошепва Сара след тридесет секунди.

— Не знам — прошепвам в отговор.

Стаята е обгърната от тишина. Каквото и да е отворило вратата, сигурно си е отишло или чака отвън в коридора. Знам обаче, че колкото по-дълго седим, толкова повече от тях ще пристигнат. Трябва да се разкараме оттук. Ще трябва да рискуваме. Поемам си дълбоко дъх.

— Трябва да се махнем — прошепвам. — Тук не сме в безопасност.

— Но те са отвън.

— Знам и няма да се махнат. Анри си е вкъщи и е точно толкова застрашен, колкото сме и ние.

— Но как ще се измъкнем?

Нямам представа, не знам какво да кажа. Има само един път за бягство и той е пътят, по който влязохме. Ръцете на Сара продължават да ме обгръщат.

— Ние сме неподвижна мишена, Сара. Ще ни открият и когато го сторят, всичките ще се съберат. Тръгнем ли, поне ще разполагаме с предимството на изненадата. Ако успеем да се измъкнем от училището, мисля, че ще мога да запаля някоя кола. Ако не успея, ще трябва да си пробием път с бой.

Тя кимва в съгласие.

Поемам си дълбоко въздух и излизам изпод бюрото. Посягам за ръката на Сара, която се изправя до мен. Заедно правим една крачка колкото се може по-тихо. После още една. Отнема ни цяла минута, докато прекосим стаята, а в мрака не ни пресреща нищо. От ръцете ми излиза много леко сияние, излъчват съвсем слаба светлина, колкото да не се блъснем в някой чин. Втренчвам се във вратата. Ще я отворя, ще взема Сара на рамене и ще тичам с всичка сила и с включени светлини надолу по коридора, навън от училището и към паркинга, а ако това не се получи — към гората. Познавам добре пътя до вкъщи. Те вече са повече, но със Сара имаме предимството да сме домакини на терена.

Докато наближаваме вратата, усещам сърцето ми да тупти така силно, че ме хваща страх да не би могадорианците да го чуят. Затварям очи и бавно посягам към дръжката. Сара се напряга, стиснала е ръката ми с всичка сила. Когато пръстите ми вече са на сантиметър от бравата, толкова близо, че усещам студенината й, нещо ни сграбчва в гръб и ни поваля на земята.

Опитвам се да изкрещя, но ръка покрива устата ми. Страхът нахлува в мен с бясна скорост. Усещам как Сара се опитва да се измъкне от хватката и аз правя същото, но тя е прекалено здрава. Никога не съм очаквал могадорианците да са по-силни от мен. Ужасно много съм ги подценявал. Сега няма никаква надежда. Провалих се. Провалих и Сара, и Анри, и съжалявам за това. Анри, надявам се, че няма да се дадеш толкова лесно, колкото аз.