Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
„Така е по-добре — помислих облекчено, подпирайки се на лакът. — Един проблем по-малко — никой освен нашата петорка и тези, които ще съпровождаме, няма да може да мине през тази илюзорна стена. Сега трябва да кажа на приятелите си за библиотеката и да помислим заедно как да извлечем нужната информация.“
Сякаш по поръчка Чез надникна от стаята си:
— Зак, какво правиш на пода?
— Спя — пошегувах се аз. — Излезе много навреме. Сякаш усети, че точно щях да те събуждам.
— Мен? — учуди се Чез. — Да ме събуждаш? Осъзнаваш ли, че е опасно за живота? Мигновената смърт от едрокалибрена възглавница ти е гарантирана.
Вратата срещу Чез се отвори и от нея, все едно куршум, излетя възглавница. Преди рижият ми приятел да успее да реагира бе буквално отнесен. Той изчезна в стаята си, а след това оттам се разнесе грохот и приглушена ругатня.
— Какво сте се разкрещели? — ядосано попита Алиса, излизайки в коридора с втора възглавница в ръка.
Бялата й нощница така подчертаваше съблазнителните форми на тялото, че с труд откъснах очи и се съсредоточих върху разговора. За всеки случай поставих Въздушен щит за предпазване от възглавницата и казах гордо:
— Първо, не крещяхме, и второ, имам много важна новина. Имам страхотна идея за…
От стаята си изскочи Чез и хвърли към Алиса две възглавници едновременно. Вампирката с мълниеносно движение на ръката ги разполови, пръскайки из целия коридор пух, и използва възглавницата си по предназначение — хвърли я към Чез. Сега по коридора се разхвърча пух от три възглавници.
Вратата на братя Викерс се отвори и в коридора надникна сънливия Наив.
— Нападат ли ни? — попита равнодушно и убедително добави: — Апчхи!
— Засега още не — ухилих се аз, гледайки към отърсващите се от пуха приятели. — Но с тези темпове…
Най-накрая се надигнах от пода, доволно отбелязвайки, че Въздушния щит ме е спасил от летящия по коридора пух.
— Тъй като вече сте се събудили — казах саркастично, — искам да ви покажа нещо. Но имайте предвид, че трябва да си остане между нас.
— Тайна? — радосно потри ръце Чез. — Много интересно. Бързо я показвай!
— Момент, изчакайте малко.
Изтичах до стаята си, за да взема за всеки случай Пазителя на библиотеката. Чез остана да чака в коридора, а Алиса кой знае защо ме последва. И още от вратата видя лежащия на възглавницата триок плюшен изрод.
— Не мислиш ли, че на твоята възраст е малко странно да спиш с кукла на възглавницата?
Грабнах Плюшения и го сложих на рамото си. Куклата веднага стисна с лапи ливреята.
— Той се движи? — изненада се Алиса. — Или ми се стори?
— Определено се движи — уверих вампирката.
Тя протегна ръка да вземе играчката, но веднага я отдръпна:
— Ох!
Синият изрод размаха шпагата, предупреждавайки Алиса, че следващия път няма да се отърве толкова лесно.
— По-добре не го пипай — посъветвах я аз. — Не му харесва.
Алиса се приближи и с интерес заразглежда войнствената кукла:
— Откъде взе това чудо?
— Дълга история — отвърнах и махнах с ръка на Чез и Наив да дойдат. — Сега ще ви покажа нещо, а след това ще ви го обясня подробно.
— Кукла? — изненадано попита Чез, взирайки се в рамото ми.
— След това — повторих аз. — Сега просто гледайте.
Заведох приятелите си до мястото, където доскоро имаше килер, а сега стоеше здрава стена.
— А, барикадирал си вратата към килера — иронично каза Алиса. — Каква изненада.
— А къде отиде храната? — веднага стана нервен Наив.
— Не се притеснявай, прибрах я в стаята си — казах с усмивка. — А сега гледайте! — и аз с театрален жест прекарах ръка по основата на стената. — Това не е стена, а обикновена илюзия, и ето какво има зад нея…
Правейки крачка напред, аз преодолях илюзията и се озовах в библиотеката.
— Последвайте ме — повиках приятелите си.
Между другото, илюзията работеше само от страната на Прокълнатата къща, така че аз прекрасно ги виждах, докато те мен — не. Впрочем те не се поколебаха и бързо ме последваха. Прекрачиха през вратата и замръзнаха с отворени от удивление усти.
— К-какво е това? — най-накрая се обади Наив.
Чез с леко трепереща ръка посочи към безкрайните рафтове с книги:
— Струва ми се, че нашето складче е мъничко… по-голямо…
— Складче?! — нервно повтори Алиса. — Това нещо и в сто Прокълнати къщи няма да се побере! Надявам се, че вече няма да ни сервираш поредното „после ще обясня“?