Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
„Не, не е задължително — успокои ме Пазителят. — Има специален ключ. Той ще ти позволи да попадаш тук по всяко време. Достатъчно е да го поставиш в която и да е ключалка в твоя свят или в самия Коридор на съдбата и зад вратата ще се появи проход към това измерение.“
„Жестоко!“ — зарадвах се аз и вече започнах да си представям как мога да използвам този ключ за тайнствено изчезване от заключени стаи.
„Жестоко е. Само че аз нямам този ключ.“
„И къде е той?“
„В детето.“
„Какво дете?!“
„Забрави ли, че попадна тук през детската стая? Точно живеещото в нея дете притежава ключа към библиотеката. То също така събира колекция от превърнати в кукли хора.“
„Май не видях никакво дете там — помислих си аз и мислено се върнах в стаята до изцапаната с кръв люлка. — Извинявай, но май ми провървя с това.“
„Кой го знае къде е бил. Сигурно се е разхождал някъде. Но не се притеснявай, скоро ще го срещнеш — сам ще дойде, веднага щом види какво си направил с любимите му играчки.“
„Хм… може би ще успея да се разбера с него? Той много ли е обидчив?“
„Ще видиш. Той е много странно, удивително мълчаливо дете.“
Сякаш по заповед на Пазителя се чу тихото скърцане на превъртащ се в ключалката ключ.
Аз със смесица от страх и интерес се обърнах към входната врата, напразно опитвайки се да си представя дете, живеещо в такова странно място.
Вратата бавно се отвори и пред мен се появи… Дори не знам как да опиша този субект. Малък, дебеличък, абсолютно син дребосък с лице без какъвто и да е намек за интелигентност. Освен това на странната му подпухнала физиономия изобщо нямаше уста.
„М-да, наистина неразговорливо момче“ — признах аз.
Проверих Въздушния си щит, приготвих няколко Въздушни юмрука и мислено се обърнах към Пазителя:
„Какво мога да очаквам от него? Той изобщо има ли интелект?“
„До известна степен. Нямам представа с какво се занимава в Коридора на съдбата. При мен идва само за да си вземе куклите и да ги заключи в детската стая. В негово присъствие ние изобщо не можем да се движим, така че явно има някакви магически сили.“
Ясно е, че нищо не е ясно.
След няколко дълги секунди синьото дете тръгна към мен. Погледът на безизразните му очи беше насочен към скромната ми персона, но чувството беше такова, сякаш гледаше през мен.
— Хей! — казах на странното дете. — Здравей! Минавах оттук…
То не ми обърна никакво внимание.
„Какво да правя?! — трескаво размишлявах аз. — Да го нападна първи? Макар и уродливо, то си е дете все пак…“
„Как изобщо си оживял с тази принципност в Коридора на съдбата?“ — с интерес попита Пазителят.
„Ами без особени проблеми — свих рамене, без да свалям поглед от синьото дете. — О, виж, на врата му има ключ, той ли е?“
„Да, това е ключът към библиотеката. Всичко, което ти трябва, е да го вземеш.“
Детето се приближи до Въздушния ми щит и спря пред него. Отблизо това странно същество изглеждаше още по-страшно. Протягайки кривия си пръст, детето с любопитство докосна защитното поле и се намръщи.
Странно, но дори зомбитата и Съществото с пищящите пръсти не вдъхваха такъв ужас, какъвто вдъхваше това малко синьо дете. Уродливостта му ли плашеше така, или непредсказуемото му поведение…
Ох, дракон да го вземе! Да атакувам или да не атакувам?
„На твое място просто бих го убил, без да задавам глупави въпроси.“
„Нещо си твърде кръвожаден за библиотекар.“
„Не винаги съм бил библиотекар. Виж, тази гадинка явно е замислила нещо.“
Съдейки по настроението на Пазителя, той не харесваше много изрода. И аз много добре го разбирах. Твърде отвратително изглеждаше уродливото безусто дете с отсъстващ поглед. То обиколи около Въздушния щит, прекарвайки ръка по него, и едва след това фокусира погледа си върху мен.
Сякаш ме удариха с възглавница по главата. По-скоро с тежка торба, дори направо със здрава тояга. Ударът беше толкова силен, че пред очите ми затанцуваха звездички, а слепоочията запулсираха от болка. При това не можех да откъсна поглед от очите на уродливото дете. Изглеждаха съвсем променени — от тях сякаш надничаше вечността…
„Хей, човече, защо млъкна?“
Вечността ме всмукваше и аз просто не можех да се изтръгна сам. А и нямах особено желание да го правя.
„Ау! Ти защо се взираше в него?“
Гласът на Пазителя прозвуча някъде отдалеч и изобщо не му обърнах внимание. Пропадах в тъмнината, скачах от звезда на звезда и се къпех в лъчите на слънцето…
Изведнъж детето примигна, и всичко свърши. Аз отново се върнах в познатия си свят — тежкото смъртно тяло.
„Какво беше това?!“ — успях само да помисля.