Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Почувствах се виновна, че бях заставила Рони да бие напразно целия този път, и не забелязах веднага, че не е сама. С нея беше Луи Фейн — доктор Фейн, преподавател по биология във Вашингтонския университет. Те излязоха от колата едновременно, смееха се и се хванаха за ръце още щом колата престана да бъде преграда между тях. Бяха облечени като за джогинг. Тениската на Луи не беше напъхана в шортите му и бе толкова дълга, че при неговия ръст от метър шейсет и пет те едва се виждаха. Черната му коса беше късо подстригана, прическата хубаво оформена, но не се съчетаваше добре с твърде широката тениска.
Рони беше със светлосин колоездачен къс клин, който показваше дългите й крака в най-добрата им светлина. Под късата й тениска със същия цвят се виждаше плоският й корем. Тя вървеше към мен. Никога не се беше обличала толкова стилно само за да потича с мен. Дългата й до раменете руса коса беше току-що измита, изсушена със сешоар и блестяща. Липсваше само грим, но Рони не се нуждаеше от него. Лицето й сияеше. Сивите й очи имаха оня син оттенък, който се открояваше при правилно подбиране на дрехите по цвят. Днес тя ги беше подбрала добре и Луи не виждаше никого, освен нея.
Стоях, гледах ги как вървят ръка за ръка по пътеката и се питах кога ли ще ме забележат. Щом ме видяха, и двамата останаха почудени, сякаш се бях появила изневиделица. Рони прояви достатъчно такт да изглежда смутена, но Луи ми се стори много доволен. Случайно знаех, че са сексуални партньори, но беше достатъчно само да ги погледна как се държат един с друг, за да се убедя в това. Докато стояха и ме гледаха, пръстите му леко галеха кокалчетата на ръцете й. Не бях сигурна, че се обичат, но определено се желаеха.
Рони ме огледа от главата до петите.
— Не си ли твърде навлечена за тичане?
Намръщих се.
— Извинявай, забравих да ти се обадя. Току-що се прибрах.
— Какво се е случило? — попита Луи. Той все още държеше Рони за ръка, но всичко останало рязко се промени. Внезапно стана сериозен, дори някак по-висок, черните му очи внимателно ме изследваха, забелязаха превръзката на ръката ми и другите признаци на умора. — Миришеш на кръв и… — ноздрите му се разшириха — на нещо още по-лошо.
Помислих си, че може би долавя миризмата на гниещата плът на Уорик по обувките ми, но не попитах. Всъщност не исках да знам. Луи бе един от лейтенантите на Рафаел и ми беше странно, че не знае какво се е случило.
— Вие май сте били извън града?
И двамата кимнаха, а усмивката на Рони също изчезна.
— Бяхме в хижата.
„Хижата“ беше останала на Рони след развода й. Бракът й бе изтраял две години и бе претърпял пълно фиаско. Но хижата беше чудесна.
— Да, там е хубаво.
— Какво се е случило? — повтори Луи.
— Да влезем вътре. Не мога да измисля достатъчно кратка версия, че да мина без кафе.
Те влязоха след мен в къщата, все още държейки се за ръце, но вече не изглеждаха толкова доволни. Вероятно така въздействам на хората. Трудно е да бъдеш сияещ и честит всред зона на стрелба.
Грегъри лежеше на кушетката, все още в блажена самозабрава от обезболяващите. Луи застина на място. Всъщност може би не само заради леопардлака. Под бялата кушетка и креслото беше разстлан голям персийски килим. Той не беше мой. Ярките възглавници на бялата мебел повтаряха цветовете на килима, които приличаха на скъпоценни камъни в слънчевата светлина на ранното утро.
— Стивън — каза Рони и дори тръгна с протегната ръка към него, сякаш да го докосне, но Луи я спря.
— Това не е Стивън.
— Как разбра? — попитах аз.
— По миризмата. Те не излъчват еднаква миризма.
Рони просто гледаше, без да мигне.
— Това е Грегъри?
Луи кимна.
— Знаех, че са близнаци, но…
— Да — рекох аз. — Трябва да сваля тази рокля, но преди това искам да поясня нещо. Грегъри сега е мой. Той е от добрите. Не го обиждайте.
Луи се обърна към мен и зениците на черните му очи почервеняха. Очите му заприличаха на черни копчета, зашити с червен конец, очи на плъх.
— Той измъчваше собствения си брат.
— Бях там, Луи. Видях това.
— Тогава как е възможно да го защитаваш?
Поклатих глава.
— Прекарах дълга, тежка нощ, Луи. Нека само да кажа, че тъй като вече го няма Габриел да склонява леопардите да вършат злодеяния, те избраха други пътища. Той е отказал да измъчва една вълчица и затова са му счупили краката.
По изражението на лицето на Луи разбрах, че не ми вярва. Отново поклатих глава и посочих към кухнята.