Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Какво става с теб, Уорик?
— Когато слънцето изгря, аз не умрях. Помислих си, че това е Божие знамение, че Той ми позволява да сложа край на това презряно съществуване, че ми дава възможност за последен път да изляза на светло. Вървях, облян от светлината на изгряващото слънце, и не изгорях, но ето какво се случи.
Той извади ръцете си от плаща и ми показа посивялата плът. Ноктите му бяха почернели, дори върховете на пръстите изглеждаха изсъхнали.
— Това лекува ли се? — попитах аз.
Той се усмихна и дори в тази ужасяваща външност усмивката му беше изпълнена с надежда. Гниещото му лице излъчваше светлина, която нямаше нищо общо с вампирските сили. Над него пърхаше пеперудата.
— Господ скоро ще ме повика при себе си. Все пак съм мъртвец.
Не можех да оспоря това.
— Защо дойде, Уорик?
Втора пеперуда долетя и се присъедини към първата, после трета. Те се завъртяха като въртележка над главата му. Уорик им се усмихна.
— Дойдох да те предупредя. Падма се бои от Жан-Клод и от вашия триумвират. Той иска да ви види мъртви.
— Това не е новина.
— Нашият господар, Морт д’Амур, е заповядал на Ивет да ви унищожи всички.
Това вече беше новина.
— Защо? — попитах.
— Не мисля, че някой от Съвета наистина вярва, че Жан-Клод е намислил да създаде свой алтернативен Съвет в тази страна. Но всички го считат за представител на новата, легална вампирска общност, за двигател на промяната, която може да унищожи стария ни свят. Старейшините, у които има достатъчно сила за удобно съществуване, не искат промяна на статуквото. Когато се проведе гласуването, Анита, двама ще бъдат против вас.
— Кой друг ще гласува? — попитах аз.
— Ашър е представител на своята господарка, Бел Морт, Красивата смърт. Той мрази Жан-Клод с чиста омраза, изпепеляваща като слънчеви лъчи, преминали през лупа. Надали можеш да разчиташ на подкрепа от негова страна.
— Значи те са дошли да ни убият — казах аз.
— Ако са дошли просто за да ви убият, Анита, вече щяхте да сте мъртви.
— Тогава не разбирам.
— Страхът на Падма е много силен, но според мен нашият господар би бил удовлетворен, ако Жан-Клод остави своя тукашен пост и стане член на Съвета, за какъвто беше определен.
— Още първият съперник, който се появи, ще го убие — казах аз. — Не, няма смисъл.
— Така твърди и Жан-Клод — отвърна Уорик. — Започвам да мисля, че той подценява себе си и тебе.
— Той е предпазлив, аз също.
Над главата на Уорик се беше събрало цяло ято пеперуди. Те пърхаха с крилца над него в многоцветен облак. Една кацна на ръката му и разпери крилца като ветрило, докато се хранеше с гниещата плът.
Силата на Уорик вибрираше по тялото ми. Тя, разбира се, бе на нивото на силата не на член на Съвета, а на господар. Уорик беше господар на вампири, но вчера вечерта не беше.
— Да не би да черпиш от нечия сила?
— Да, от Божията сила — отвърна той.
Разбира се.
— Колкото по-дълго сме далеч от своя господар, толкова по-слаба става Ивет и толкова по-силен ставам аз. Свещеният огън на вечната Божия светлина още веднъж влезе в тялото ми. Може би Той ще ми прости моята слабост. Аз се боях от смъртта, Анита. Страхувах се от адските мъки повече, отколкото се страхувах от Ивет. Но аз вървя в светлината. Отново горя със силата Божия.
Аз лично не вярвах, че Бог има собствена стая за изтезания. Адът не се съчетава с Бога, с неговата сила, неговата енергия, със самия Него. Ние се движим чрез неговата сила през целия си живот и за нас тя е като бял шум, нещо, което не забелязваме, не чуваме. Но да обяснявам на Уорик, че той векове наред е позволявал на Ивет да го измъчва, защото се е страхувал от вечното проклятие, което според мен не съществува, ми се струваше безсмислено. И дори жестоко.
— Радвам се за теб, Уорик.
— Бих искал да те помоля за едно благодеяние, Анита.
— За една услуга искаш да кажеш, нали? — попитах аз. Не ми се щеше да се съгласявам на нещо, което можеше да съм разбрала погрешно.
— Да — рече той.
— Кажи.
— Имаш ли кръст у себе си?
Кимнах.
— Покажи ми го, моля.
Не мислех, че това е добра идея, но… издърпах сребърната верижка и кръстът се показа. Той не блестеше. Просто висеше на верижката.
Уорик се усмихна.
— Светият кръст не ме отхвърля.
Сърце не ми даде да му обясня, че кръстът невинаги блести близо до вампири. Струваше ми се, че той разпознава онези от тях, които мислеха да ми напакостят, макар че имаше изключения. Аз, подобно на Уорик, не поставях под съмнение Божията премъдрост. Предполагах, че Той знае какво прави, ако пък не знаеше, не исках да знам това.