Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Уорик тръгна към края на гората и спря колебливо в белия си плащ с черна подплата. Лицето му издаваше вътрешна борба. Той искаше да прекоси тази последна ивица чиста слънчева светлина и се боеше. Не можех да го упрекна за това.
Той протегна ръка към трептящия край на силната златиста светлина, после я отдръпна.
— Моята храброст и вярата ми все още ми изменят. Все още съм недостоен. Трябваше да пристъпя в светлината, да взема Светия кръст и да го държа без страх.
Той скри лице с почернелите си ръце. Пеперудите покриваха всеки сантиметър на голата кожа и помахваха с крилца. Виждаше се само белият плащ и пърхащите насекоми. За миг илюзията, че пеперудите изпълват целия плащ, беше пълна.
Уорик бавно и внимателно изпъна ръце, за да не обезпокои пеперудите. Усмихна се.
— Векове наред съм слушал за господари, които призовават своите зверове, но никога не съм разбирал как го правят. Това е удивителна връзка.
Явно той беше изключително доволен от своя „звяр“. Що се отнася до мен, бях малко разочарована. Пеперудите не бяха достатъчно добра защита от този вид зверове, които повечето вампири умеят да призовават. Но ако Уорик беше щастлив, коя бях аз, че да се оплаквам?
— Ивет ме накара да се закълна в Бог, че няма да издам някои от тайните й. Няма да изменя на думата си, на клетвата си.
— Искаш да кажеш, че има неща, които трябва да знам, но ти не си ми ги съобщил? — попитах аз.
— Казал съм ти всичко, което ми е позволено да разкривам, Анита. Ивет винаги е била умна. Тя ме манипулираше през всичките тези години, за да предам всичко, което ми беше скъпо. Тя ме обвърза с клетва, преди да стигнем до вашите брегове. Тогава аз не разбирах това, но сега разбирам. Тя знаеше, че ще видя в теб човек на честта. Човек, който защитава слабите и не изоставя приятелите си. Ти правиш всички приказки на Съвета за чест и отговорност да изглеждат жалко притворство.
Не ми се струваше достатъчно да кажа „благодаря“, но какво друго можех да направя?
— Благодаря, Уорик.
— Дори когато бях жив, имаше огромна разлика между благородниците, които наистина предвождаха своите хора и се грижеха за потребностите им, и онези, които просто ги използваха.
— Това не се е променило особено — казах аз.
— Много жалко, ако е така — отвърна той и погледна нагоре, може би към слънцето, може би към нещо, което не виждах. — Колкото повече слънцето се приближава към зенита си, толкова по-слаб се чувствам.
— Нуждаеш ли се от място за дневния си отдих? — попитах аз, но веднага си дадох сметка, че не биваше да питам. Дотолкова ли му имах доверие, че да го оставя без наблюдение в сутерена заедно с Жан-Клод и всички останали? Не съвсем.
— Ако днес е последният ми ден на слънце, няма да го пропилея в криене. Ще се поразходя в прекрасните ти гори, после ще се заровя дълбоко в лисата. И преди съм се крил в тях. Те падат и се натрупват нагъсто във вдлъбнатините.
Кимнах.
— Знам. Не знам защо си мислех, че си градско чедо.
— Много години съм живял в град, но първите ми дни са минали сред дървета, много по-мощни и по-пищни от тези. Земите на баща ми бяха далеч от градовете. Вече не е така. Там, където ловувах и ходих за риба като малък, вече няма дървета. Ивет ми разреши да си отида до вкъщи, в нейната компания. По-добре да не бях заминавал. Това отрови спомените ми, превърна ги в подобия на сънища.
— Хубавите спомени са също толкова реални, колкото и лошите — казах аз. — Не позволявай на Ивет да ти ги отнеме.
Той се усмихна, после потръпна. Пеперудите започнаха да кръжат във въздуха като есенни листа, вдигнати от вятъра.
— Трябва да тръгвам — той се отдалечи в посока към дърветата, съпроводен от шлейфа от ревностни пеперуди. Белият плащ скоро се скри зад един хълм, но пеперудите дълго се носеха зад него като дребни лешоядчета, бележещи линията на смъртта.
31
Пресякох двора, алеята и вече вървях по пътеката към къщата, когато чух шум от автомобил, движещ се по настланата с чакъл алея. Обърнах се. Беше Рони. По дяволите, бях забравила да й позвъня и да отменя утринния ни джогинг. Вероника (Рони) Симс беше частен детектив и моята най-добра приятелка. Заедно тренирахме поне веднъж седмично, обикновено в събота сутрин. Понякога ходехме в спортния център, понякога тичахме. Беше събота сутрин и аз бях забравила да й се обадя.
Стиснах пистолета си до хълбока, както беше скрит под палтото. Не че я интересуваше. Просто при мен този жест бе автоматичен. Ако си сред привилегированите, които имат разрешително за носене на оръжие, не се перчиш с него наляво-надясно. Преднамереното излагане на показ на оръжието без уважителна причина се окачествява като „заплаха с оръжие“ и може да доведе до отнемане на разрешителното. Също както млад вампир обича да оголва кучешките си зъби — чист признак на аматьорство.