Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Просто исках да видя как е Грегъри.
— Не, ти проверяваш дали не са го пипнали лошите.
Сведох поглед, после пак го вдигнах.
— Да.
Можехме да продължим разговора, но Грегъри се събуди, когато поставиха краката му в шините. Той застена. Лекарствата се извеждат невероятно бързо от организма на ликантропите. Шери напълни една спринцовка с някаква прозрачна течност и аз избягах. Не обичам инжекциите. Но, честно казано, не исках Ричард да ми чете лекция за пистолетите. Това, че беше ликантроп, не бе единственият ни проблем. Ричард смяташе, че убивам твърде лесно. Може и да беше прав, но аз вече неведнъж му бях спасявала кожата с бързо натискане на спусъка. Докато той със своята педантичност неведнъж ме беше излагал на опасност.
Върнах се по стълбището, поклащайки глава. Защо изобщо си досаждахме? По толкова много важни въпроси не бяхме на едно мнение. Нищо нямаше да излезе. Да, ние се желаехме и дори се обичахме. Но това не беше достатъчно. Ако не можехме да постигнем компромис по всички останали въпроси, накрая просто щяхме да се разкъсаме един друг. Най-добре би било да се разделим колкото се може по-безболезнено. Моята глава напълно се съгласяваше с тази логика, но другите части на тялото ми се противяха.
Долових аромат на кафе и тръгнах към кухнята. Тя би била много хубаво място, ако готвех или приемах гости там. Шкафчетата бяха изцяло от тъмно дърво, в средата на стаята имаше много свободно пространство, а над шкафчетата — куки за тенджерите и тиганите. Наличният кухненски инвентар не беше достатъчен за запълването дори на едно шкафче, камо ли за цялото останало бляскаво пространство. От всички помещения в моя нов дом, кухнята най-много ме караше да се чувствам като неканен гост. Тя беше твърде далеч от представата ми за онова, което сама бих избрала.
Рони и Луи седяха край малката ми двуместна кухненска масичка. Тя беше поставена върху издигната платформа в тристранен еркер. Това място беше проектирано за голяма кухненска маса за обеди и вечери и моето мъничко кътче за закуски би изглеждало временно решение, ако не бяха цветята. Те заемаха голяма част от масичката, бяха още един сюрприз.
Не беше необходимо да ги броя, за да знам, че са дузина бели рози и една-единствена червена. Жан-Клод ми изпращаше бели рози години наред, но откакто станахме любовници, се появи тринайсета роза. Червена, кървавочервена, остров на страстта, изгубен в морето от бяла чистота. Тук нямаше картичка, защото не беше необходима.
Джамил се беше облегнал на стената близо до Рони и Луи и посръбваше кафе. Когато влязох, той млъкна, от което си направих извода, че вероятно говори за мен. Може би не, но надвисна тежко мълчание, а Рони много се стараеше да избягва погледа ми. Луи напротив, гледаше ме твърде упорито. Да, Джамил вече се беше раздрънкал.
Не исках да знам какво им е наприказвал, преди да глътна малко кофеин. Налях си кафе в чаша с надпис:
„МЗ предупреждава: не ме безпокойте преди първото ми кафе, опасно е за вашето здраве.“
Тази чаша беше в офиса ми, докато моят шеф не ме обвини в заплашване на клиентите. Все още не си бях избрала друга. На нея трябваше да има подходящ дразнещ надпис.
На шкафа бе поставена нова блестяща кафеварка с още една картичка. Отпих глътка кафе и отворих плика.
„За да стопли тялото ти и да запълни тази празна cuisine“.
Последната дума на френски означаваше „кухня“. Той често вмъкваше френски думи в бележките си и дори след като беше живял сто години в тази страна, понякога забравяше правилните английски думи и изрази. Речта му беше безупречна, но мнозина говорят втори език по-добре, отколкото пишат на него. Разбира се, това можеше да е косвен начин да ме учи на френски — и постигаше ефект. Той пишеше бележка, аз после го търсех да го питам какво иска да каже. Когато ти шепнат на ухото сладки думи на френски, това е страхотно, но след известно време започваш да се замисляш какво означават те и да задаваш въпроси. Имаше и други уроци, но за тях не бих говорила открито.
— Хубави цветя — каза Рони. Гласът й беше неопределен, но тя съвсем ясно бе изразила пред мен мнението си за Жан-Клод. Смяташе го за нагъл тип. Права беше.
Според нея той бе въплъщение на злото. С това не бях съгласна.
Седнах на другия край на осмоъгълника, с гръб към стената, главата ми беше малко по-ниско от нивото на прозореца.
— Стига конско за днес, Рони, става ли?
Тя повдигна рамене и отпи от кафето.
— Ти си голямо момиче, Анита.
— Именно — прозвуча доста сприхаво.
Поставих автомата на пода до мен, заедно с палтото. Вдишах аромата на кафето — черно и гъсто. Понякога добавям захар и сметана, но първата чашка за деня предпочитам да е чисто.