Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Тя се спъна на каменистата пътека към къщата. Аз я подхванах, но коленете й се подкосиха и едва не я изпуснах на камъните.
Зейн се опита да ми помогне, но Вивиан тихо извика и скри лицето си на рамото ми. От момента, в който излязохме от колата, тя не позволяваше на никой мъж да я докосва. Зейн бе този, който я развърза, но тя, изглежда, считаше мен за своя спасител. Може би защото от всички спасители само аз бях жена, а в този момент жените не представляваха заплаха за нея.
Въздъхнах и му кимнах. Зейн отстъпи назад. Ако бях с кецове или дори с обувки без токчета, просто щях да я внеса в къщата. Но с обувки на осемсантиметрови токчета нямаше да мога да пренеса жена, която тежеше почти колкото мен. Ако пък хвърлех обувките, тогава роклята ми щеше да се влачи по земята и да я настъпвам. Страшно ми беше дотегнало това мое облекло.
— Вивиан! — тя не отговори. — Вивиан?
Тя все още се изплъзваше към земята. Разкрачих се по-широко, доколкото можех с тези ужасни обувки, и вече имах по-стабилна опора, когато краката й отказаха напълно и тя се строполи. Може би ако я метнех на рамо, както правят пожарникарите, щях да успея да я замъкна вътре дори на тези токчета, но аз бях видяла тялото й, дълбоките подкожни кръвоизливи на корема й. Ако я нарамех, щях да й причиня болка. Успях да я повдигна, но добре разбирах, че нямаше смисъл дори да се опитвам да ходя така.
— Повикай Шери — казах аз.
Зейн кимна и влезе в къщата.
Стоях с Вивиан на ръце и очаквах помощ. Юлското слънце палеше гърба ми през черното палто. По гръбнака ми се стичаше пот. Цикадите изпълваха зноя с жуженето си. Неголяма армия пеперуди прелиташе от цвят на цвят. Няма да ми повярвате, но аз всяка сутрин изпивах тук поне една чашка кафе, наблюдавайки тези глупави създания. Всичко това и сега си беше много живописно, но аз вече губех търпение. Колко време му трябваше на Зейн да каже на Шери да си размърда задника и да дойде тук? Възможно е, разбира се, тя да беше заета с Грегъри и със страшните му рани. В такъв случай щеше да се наложи да почакам. Не че ми беше трудно да стоя и да държа Вивиан. Просто се чувствах глупаво, че високите токчета ми пречат да я внеса в къщата. Чувствах се женствена в най-лошия смисъл на думата.
За да убия времето, започнах да броя разните видове пеперуди, които се виждаха наоколо. Тигрова пеперуда, лястовича опашка, седефка, гигантска ливадна жълтушка, черна лястовича опашка, червен адмирал и дяволска пеперуда. Три миниатюрни синявеца се въртяха във въздуха като блестящи късчета небе. Красиво, но къде, по дяволите, се беше дянала Шери? Хайде стига. Много предпазливо тръгнах напред, но си изкривих глезена и трябваше да се дръпна назад, за да не изпусна Вивиан на камъните. Накрая се намерих седнала в цветната леха. Стъпкала бях бордюра от мъхави рози и няколко цинии. Космосите надвиснаха над мен, някои бяха двуметрови.
Вивиан тихо застена и отвори здравото си око.
— Всичко е наред — успокоих я аз. — Всичко е наред.
Така си и седях там, държах я на ръце и леко я люлеех, със задник в цветята и с почти изправени пред мен крака. Успяла бях да се задържа на краката си в обществото на вампири, върколаци, човешки слуги и подпалвачи, но чифт високи токчета ме бяха поставили на задника ми. О, суета, твоето име е жена. Макар, че този, който е написал това, никога не е виждал корица на списание като GQ.
Тигровата пеперуда, голяма почти колкото дланта ми, запърха пред лицето ми. Тя беше бледожълта с отчетливи кафяви ивици по крилата. Полетя над Вивиан и накрая кацна на ръката ми. Понякога пеперудите ближат потта по човешката кожа заради солта, но човек трябва да седи неподвижно. Само да шавне, и те отлитат. Но това насекомо изглеждаше упорито. Хоботчето му е малко по-дебело от обикновена карфица, представлява дълга извита тръбичка и може да се усети гъделичкащото му докосване.
Може би за трети път в живота ми на кожата ми се хранеше пеперуда. Не се опитах да я прогоня. Тя даряваше прохлада. Крилата й бавно потрепваха нагоре-надолу, докато ближеше сол, а мъничките й, почти безтегловни крачета стъпваха по ръката ми.
Шери излезе през вратата на къщата и когато ме видя, се облещи.