Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Ранена ли си?
Поклатих глава, много внимателно, за да не изплаша пеперудата.
— Просто нямам на какво да се опра, за да стана.
Шери коленичи до нас и пеперудата отлетя. Тя погледа след нея.
— Никога не съм виждала пеперуда да прави така.
— Тя се нуждае от солта по кожата. Пеперудите кацат и по кучешки лайна, и по гнили плодове, за да се хранят.
Шери направи гримаса.
— Благодаря ти за разбиването на още една идилична представа.
Тя застана на едното си коляно, взе Вивиан от ръцете ми и се изправи. Вивиан застена, когато Шери се заклати, опитвайки се да запази равновесие. Вдигането на тежести изисква не само сила, но и баланс, а безчувственото тяло не е най-добрият балансьор.
— Да ти подам ли ръка? — попита тя.
Поклатих глава и се изправих на колене.
Шери ми повярва и тръгна към къщата. Тя се оказа по-умна, отколкото ми се беше сторило отначало. Разбира се, ако бях прекарала цялата нощ под нежните грижи на Падма, може би първото впечатление от мен също нямаше да е добро.
Опитвах се да изправя стъпканите цветя, когато пеперудата се върна. Тя запърха край лицето ми и аз усетих като убождане първия прилив на сила. Ако беше тъмно, бих казала „вампир“, но беше хубав светъл ден.
Станах и извадих браунинга от джоба на палтото си. Яркото жълто-кафяво насекомо биеше по лицето ми с тънки като хартия крилца. Онова, което само преди миг беше забавно, внезапно стана зловещо. За първи път в живота си прогоних пеперуда, сякаш беше нещо много неприятно. И може би наистина беше такова.
Не искам да кажа, че тази пеперуда бе вампир в буквалния смисъл на думата. Доколкото ми беше известно, вампирите не умееха да променят формата си. Не можеха, разбира се, и да издържат силната дневна светлина. Но нима знаех на какво всъщност са способни онези от Съвета?
Пеперудата отлетя към горичката в далечния край на алеята. Тя няколко пъти прехвръкна дотам и обратно, сякаш ме чакаше. Аз тръснах глава. Стори ми се глупаво да държа пистолета готов за стрелба заради някаква си пеперуда в горичката. Но там имаше и още нещо. Стоях посред лятната жега, слънцето приличаше темето ми. Тук би трябвало да съм в безопасност. Поне от вампирите. Нямаше да е честно от тяхна страна, ако бяха променили правилата.
Готова бях да се втурна към къщата и да повикам помощ, когато внезапно забелязах висока фигура, загърната в дебел плащ с качулка. Дори с този плащ разбрах, че е мъж. С такива широки рамене и висок ръст, кой друг можеше да бъде, освен Уорик? Само че бе изключено да е той. Уорик не беше чак толкова силен, че да бъде навън денем.
Взрях се в тази висока фигура в белеещ се плащ. Той стоеше съвсем неподвижно, като изсечен от мрамор. Дори господин Оливър, най-старият вампир, който съм виждала, бе избягвал пряката слънчева светлина. Но Уорик стоеше там като призрак, който беше овладял умението да се разхожда денем. Всъщност сега той не ходеше. Стоеше в трепкащите сенки на дърветата. Не се и опитваше да излезе под преките слънчеви лъчи на поляната. Вероятно не можеше. Или пък, ако не беше тази тънка сенчеста ивица, щеше да избухне в пламъци. Знае ли човек?
Тръгнах към него, като напрегнах всичките си сетива, но единствената сила, която почувствах, беше неговата. Това, разбира се, можеше да е клопка, засада, но не мислех така. Ако възнамеряваха да ме хванат, нямаше да бъде толкова явно. Но за всеки случай спрях на прилично разстояние от дърветата. Ако забележех някакво движение, щях да повикам за помощ и да изтичам към къщата. Можеше дори да успея да възпроизведа един-два изстрела.
Уорик беше навел глава толкова ниско, че лицето му бе напълно скрито от качулката. Той стоеше неподвижно, сякаш не знаеше, че съм там. Само вятърът едва-едва размяташе меките дипли на белия плащ. Той приличаше на покрита с плат статуя.
Колкото по-дълго стоеше там неподвижно, толкова по-зловещо ми изглеждаше това. Трябваше да запълня мълчанието.
— Какво искаш, Уорик?
Той трепна и бавно повдигна глава. По силното му, мъжествено лице се бе разпространило гниене. Кожата му беше черно-зелена, сякаш тази тънка телесна тъкан бе издържала столетията смърт. Дори сините му очи се бяха покрили с тъмна ципа, като на мъртва риба, престояла толкова дълго, че вече не ставаше за ядене.
Зяпнах от учудване. Човек можеше да си помисли, че след онова, което бях видяла да прави с него Ивет, нищо не би ме шокирало, но не беше така. Има гледки, с които трудно се свиква.
— Ивет ли те наказва? — попитах аз.
— Не, не, моята бледна господарка спи в ковчега си. Тя изобщо не знае, че съм тук — само гласът му бе останал „нормален“ — силен и твърд, в пълно несъответствие с това, което се случваше с тялото.