Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Пак започнах да следя номерата. Коридорът зави наляво и първата врата, която видях, беше триста и девет. Беше открехната. Помещението тънеше в мрак, с изключение на неоновата лампа, монтирана на стената до леглото.
Стаята беше самостоятелна, за един човек. Завеса закриваше всичко, с изключение на долната част на леглото, където беше окачен медицински картон в метална рамка. Направих няколко крачки и видях, че в леглото по гръб лежи мъж, който спи дълбоко. Изглеждаше на седемдесет и няколко години, мършав и с оредяла коса от химиотерапията. Дишането му беше неравномерно. Ръцете му бяха положени отстрани на тялото. Пръстите му бяха дълги, бели и кокалести.
Отидох от другата страна на леглото, където завесата ме скриваше от коридора. Седнах на стола и станах невидим за всеки, минаващ покрай стаята.
Вгледах се в лицето на Клейтън Слоун и потърсих прилика, каквато не можах да намеря в чертите на Инид. Имаше нещо характерно в носа и в трапчинката на брадичката. Протегнах ръка и леко докоснах пръстите му. Той изхърка.
— Клейтън — прошепнах аз.
Мъжът подсмръкна и несъзнателно размърда носа си.
— Клейтън — повторих аз и потърках сухата кожа на ръката му. Във вената му беше забита игла, свързана със система за интравенозно лечение.
Клепачите му трепнаха и се отвориха. Той примигна няколко пъти, приспособи се към сумрака и очите му се фокусираха.
— Какво…
— Клейтън Биги? — попитах аз.
Думите ми не само съсредоточиха погледа му, но го накараха и да обърне главата си. Месестите гънки на шията му се надиплиха.
— Кой си ти? — промълви Клейтън.
— Твоят зет — отвърнах аз.
41
Клейтън преглътна и адамовата му ябълка подскочи по дължината на гърлото.
— Моят какво?
— Твоят зет. Аз съм съпругът на Синтия.
Той отвори уста да каже нещо и видях, че устата му е пресъхнала.
— Искаш ли вода?
Кимна. До леглото имаше гарафа и му налях вода. Взех сламката от масичката и я пъхнах в устата му, докато държах чашата.
— Мога и сам — заяви той, хвана я и отпи през сламката. Взе чашата с повече сила, отколкото очаквах. Облиза устни и ми я върна. — Колко е часът?
— Минава десет. Съжалявам, че те безпокоя. Беше заспал дълбоко.
— Няма проблем. И без това тук те будят по всяко време на денонощието. — Клейтън пое дълбоко въздух през носа си и бавно го изпусна. — Е, може ли да знам за какво говориш?
— Да. Ти си Клейтън Биги.
Той отново си пое дъх.
— Аз съм Клейтън Слоун.
— Така е, но мисля, че си и Клейтън Биги, който е бил женен за Патриша Биги и е имал син Тод и дъщеря Синтия. И си живял в Милфорд, Кънектикът, до една нощ през 1983 година, когато се е случило нещо ужасно.
Клейтън отмести поглед от мен и се втренчи в завесата. Сви ръката си юмрук, после разпери пръсти и накрая пак ги сви.
— Аз умирам. Не знам как си ме намерил, но ме остави да умра спокойно.
— Тогава може би е време да се изповядаш.
Той обърна глава на възглавницата и ме погледна.
— Кажи ми името си.
— Тери Арчър. — Поколебах се. — А ти как се казваш?
Той преглътна.
— Клейтън. Винаги съм бил Клейтън. — Той сведе очи към гънките на завивките. — Клейтън Слоун, Клейтън Биги, в зависимост от това къде съм.
— Две семейства?
Едва сега свързах нещата, които Синтия ми беше разказвала за баща си. Непрекъснатите пътувания из страната. Няколко дни у дома, няколко дни на път. Половината му живот прекаран на друго място.
Той изведнъж се оживи, сякаш му хрумна нещо.
— Синтия тук ли е? С теб ли е?
— Не… Не знам къде е в момента. Може би се е върнала у дома, в Милфорд, с дъщеря ни Грейс.
— Грейс. Моята внучка.
— Да — прошепнах аз, защото по коридора премина сянка. — Твоята внучка.
Клейтън затвори очи за миг, сякаш почувства болка, но мисля, че не беше физическа.
— Синът ми. Къде е синът ми?
— Тод ли?
— Не, не. Джереми.
— Мисля, че пътува. Връща се от Милфорд.
— Какво?
— Връща се. Поне така смятам.
Клейтън изглеждаше все по-буден и нащрек и очите му се отвориха широко.
— Какво е правил в Милфорд? Кога е отишъл там? Затова ли не идва тук с майка си? — Очите му се премрежиха и той започна да мънка. — Не, не, не.