Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Намериха колата там, на дъното — казах аз и посочих.
Той кимна. Очевидно беше впечатлен.
— Ако аз трябваше да бутна кола с двама души вътре, не бих намерил такова хубаво място.
Пътувах с кобра.
Не, не с кобра, а със скорпион. Замислих се за старата индианска приказка, в която жабата се съгласява да помогне на скорпиона да премине реката, ако обещае, че няма да я убоде с отровното си жило. Скорпионът дава дума, но на половината разстояние, макар да знае, че и той ще загине, забива жилото си в жабата. Умирайки, жабата го пита: „Защо го направи?“. „Защото съм скорпион, такава ми е природата“ — отвръща той.
Запитах се дали и Винс няма да ме ужили?
Ако го направеше, едва ли щеше да го сполети същата участ като скорпиона. Винс умееше да оцелява.
Наближихме Мас Пайк. Чертичките на мобилния ми телефон показаха, че има обхват, и пак опитах да се обадя на Синтия. Тя не отговори и позвъних у дома, но без всъщност да очаквам, че ще бъде там.
Синтия не беше вкъщи.
Може би беше по-добре, че не мога да се свържа с нея. Предпочитах да й се обадя, когато имам реална новина. Вероятно след като пристигнехме в Йънгстаун, щях да имам.
Понечих да прибера телефона, който неочаквано иззвъня в ръката ми, и аз подскочих.
— Ало?
— Тери — каза Роли.
— Здравей.
— Чувал ли си се със Синтия?
— Говорих с нея, преди да тръгна, но тя не ми каза къде е. Двете с Грейс обаче звучаха добре.
— Преди да тръгнеш? Къде си?
— След малко ще стигнем до Мас Търнпайк край Лий. Отиваме в Бъфало, всъщност малко по на север оттам.
— С кого си?
— Дълга история, Роли. И изглежда ще става все по-дълга.
— Къде отиваш? — Той беше искрено разтревожен.
— Може би за зелен хайвер, но има вероятност да съм намерил семейството на Синтия.
— Шегуваш ли се?
— Не.
— Но, Тери, те трябва да са мъртви. Мина много време.
— Може би. Не знам. Може някой да е жив. Например Клейтън.
— Клейтън?
— Знам ли. Отиваме на адрес, където телефонът е регистриран на името на Клейтън Слоун.
— Тери, не трябва да си правиш експерименти. Не знаеш в какво се забъркваш.
— Вероятно. — Погледнах Винс и добавих: — Но съм с един човек, който знае как да се оправя в сложни ситуации.
Разбира се, ако самото присъствие на Винс Флеминг не беше сложна ситуация.
Прекосихме щата Ню Йорк, платихме за магистралата и не след дълго бяхме в Олбъни. И двамата искахме да хапнем нещо и да отидем до тоалетната, затова спряхме в крайпътен ресторант. Купих бургери и кока-коли и ги занесох в пикапа, за да ядем, докато пътуваме.
— Внимавай да не разсипеш нещо — предупреди ме Винс, който пазеше чист пикапа. Изглежда не беше убивал никого в колата и реших да приема това като добър знак.
Отправихме се на запад от Олбъни, прекосихме южните склонове на Адирондакските планини и ако не размишлявах за положението, в което се намирах, можех и да оценя гледката. След Ютика теренът стана равен. Веднъж бях карал по този път до Торонто, за да присъствам на конференция по въпросите на образованието, и ми се бе сторило, че тази отсечка продължава вечно.
Спряхме пак преди Сиракюз, но не загубихме повече от десетина минути.
Не разговаряхме много. Слушахме радио. Разбира се, Винс избра станцията. Предаваха предимно кънтри музика. Прегледах дисковете в отделението между предните две седалки.
— Нямаш ли „Карпентърс“?
Движението стана натоварено, когато наближихме Бъфало. Трябваше да поглеждам картата по-често, за да обясня на Винс как да заобиколи града. Не ми даде да карам. Той беше много по-агресивен шофьор от мен и бях готов да потисна страха си, щом това означаваше да стигнем бързо до Йънгстаун.
Подминахме Бъфало и продължихме към Ниагарския водопад. Не се отклонихме от магистралата, за да отделим време да посетим едно от чудесата на света. Поехме по Робърт Моузис Паркуей близо до Луистън. Забелязах болница. Голямото синьо „Б“ осветяваше нощното небе. Малко по на север от Луистън завихме по отбивката за Йънгстаун.
Преди да излезем от дома ми, не се сетих да запиша точния адрес на Клейтън Слоун от компютъра, нито принтирах картата. Тогава не знаех, че ще предприемем това пътуване. Йънгстаун обаче беше село, а не голям град като Бъфало и решихме, че бързо ще се ориентираме. Излязохме от Робърт Мос, минахме по Локпорт стрийт и на Мейн стрийт завихме на юг.