Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Защо ще се страхувам от полицията? — попита Инид, но инвалидната количка спря.
— Уместен въпрос. Да, наистина, защо? Дали пък това няма нещо общо със случилото се преди двайсет и пет години? Или може би с по-скорошните събития в Кънектикът, докато Джереми не е бил тук? Например със смъртта на Тес Берман, лелята на съпругата ми? И на частния детектив Дентън Абагнейл?
— Вън.
— А Джереми е брат на Синтия, нали? — продължих аз.
Инид се вторачи гневно в мен. Очите й бяха изпълнени с омраза.
— Не смейте да говорите така — изсъска като змия тя и сложи ръце върху одеялото в скута си.
— Защо? Защото е истина, нали? Джереми всъщност е Тод.
— Какво? Кой ви го каза? Това е гнусна лъжа!
Погледнах през рамо Винс, който държеше гумените дръжки на количката.
— Искам да се обадя по телефона — отсече Инид. — Настоявам да ми позволите да използвам телефона.
— На кого искате да се обадите? — попитах аз.
— Не е ваша работа.
Той ме погледна.
— Тя ще се обади на Джереми и ще го предупреди. Не трябва да допускаме това.
— Ами Клейтън? — обърнах се аз към нея. — Клейтън Слоун всъщност е Клейтън Биги, така ли? Един и същ човек ли е?
— Искам да говоря по телефона — повтори Инид.
Винс продължаваше да блокира количката.
— Не можеш да я държиш така. Все едно е отвличане или пленничество.
— Точно така! — каза Инид Слоун. — Не можете да нахлуете в дома на една възрастна жена и да я задържите насила!
Винс пусна количката.
— Използвайте телефона, за да се обадите на полицията — отново блъфирах аз. — Не се свързвайте със сина си, а повикайте ченгетата.
Инвалидната количка не помръдна.
— Трябва да отида в болницата — казах аз на Винс. — Искам да видя Клейтън Слоун.
— Той е много болен — обади се Инид. — Не можете да го безпокоите.
— Ще го обезпокоя само с няколко въпроса.
— Не! Часът за свиждане свърши! Пък и той е в кома! Дори няма да разбере, че сте там!
Помислих си, че ако Клейтън е в кома, на нея ще й е все едно дали ще отида при него.
— Да вървим в болницата.
— Ако излезем, тя ще се обади на Джереми и ще го предупреди, че сме тук. Може да я завържа — предложи Винс.
— Господи, Винс. — Не можех да намеря извинение за това да завържем старица инвалид, колкото и неприятна да беше, дори и това да означаваше никога да не намеря отговорите на въпросите си. — Защо ти не останеш?
Той кимна.
— Става. Инид и аз ще си поговорим, ще поклюкарстваме за съседите. — Той се наведе така, че тя да вижда лицето му. — Ще бъде забавно, нали? Може дори да хапнем кейк с моркови. Ухае божествено. — Той бръкна в джоба си, извади ключовете на пикапа и ми ги хвърли.
Сграбчих ги във въздуха.
— В коя стая е Клейтън?
Инид ме погледна кръвнишки.
— Кажете ми в коя стая е или ще се обадя на ченгетата.
Тя се замисли и очевидно реши, че когато отида в болницата, ще науча номера.
— Третият етаж, стая триста и девета.
Преди да изляза от къщата, Винс и аз разменихме номерата на мобилните си телефони. Качих се в пикапа и се засуетих, докато пъхна ключа в стартера. Всяко различно превозно средство изисква няколко минути, за да му свикнеш. Включих двигателя, запалих фаровете, дадох на заден ход по алеята и после обърнах. Нуждаех се от секунда, за да се ориентирам. Знаех, че Луистън е на юг оттук и че поехме на юг от бара, но не ми беше ясно дали ако продължа в южна посока, ще отида там, където искам. Върнах се по Мейн стрийт, завих на изток и щом стигнах до магистралата, се отправих на юг.
Отбих веднага щом видях синия знак „Б“ в далечината, спрях на паркинга на болницата и влязох през входа на спешното отделение. В чакалнята седяха неколцина човека — родители с плачещо бебе, момче с петно от кръв на коляното на джинсите и възрастни мъж и жена. Подминах пациентите и рецепцията, където видях табелка, че времето за свиждане е свършило преди два часа, в осем, и се качих с асансьора на третия етаж.
Имаше голяма вероятност някой да ме спре, но реших, че ако се добера до стаята на Клейтън Слоун, всичко ще бъде наред.
Вратите на асансьора се отвориха срещу стаята на медицинските сестри. Вътре нямаше никого. Излязох, спрях за миг и завих наляво, търсейки номера на стаята. Намерих триста двайсет и две и се върнах. Наложи се отново да мина покрай стаята на сестрите. Някаква жена стоеше с гръб към мен и четеше медицински картон, затова се промъкнах колкото е възможно по-безшумно.