Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Забелязах бар и грил.
— Вероятно там има телефонен указател — предположих аз.
— Може да хапна нещо.
И аз бях гладен, но се чувствах много притеснен. Бяхме съвсем близо.
— Набързо — рекох аз.
Винс намери място за паркиране зад ъгъла. Върнахме се, влязохме вътре и ни лъхна мирис на бира и пилешки крилца.
Винс седна на стол до тезгяха и си поръча бира и крилца, а аз намерих телефон, но нямаше указател. Попитах бармана и той ми даде един, който държеше под тезгяха.
Адресът на Клейтън Слоун беше Ниагара Вю Драйв номер двайсет и пет. Спомних си го. Върнах указателя и попитах бармана как да стигнем дотам.
— Намира се на осемстотин метра южно по Мейн стрийт.
— Вляво или вдясно?
— Вляво. Завиеш ли надясно, ще се озовеш в реката, приятелю.
Йънгстаун беше на брега на река Ниагара, точно срещу канадския град Ниагара-на-езерото, известен с театралните си представления. Сетих се, че там се провежда фестивалът „Шоу“, посветен на Джордж Бърнард Шоу.
Явно щях да го посетя някой друг път. Откъснах месото на две крилца и изпих половин бира, но стомахът ми се беше свил.
— Не издържам. Да тръгваме — рекох на Винс.
Той хвърли няколко банкноти на тезгяха и излязохме от бара.
Фаровете на пикапа осветяваха пътните знаци и не след дълго забелязахме Ниагара Вю Драйв.
Винс зави наляво и подкара бавно по улицата, а аз гледах номерата.
— Двайсет и едно. Двайсет и три. Ето го. Двайсет и пет.
Вместо да спре пред къщата, Винс измина още стотина метра и едва тогава изключи двигателя и угаси фаровете.
На алеята пред къщата имаше кола, сребриста хонда „Акорд“ на пет години. Нямаше кафяв автомобил.
Ако Джереми Слоун се беше отправил към дома си, изглежда го бяхме изпреварили, освен ако колата му не беше в гаража.
Къщата беше разпростряна на всички страни, едноетажна, боядисана в бяло и по всяка вероятност построена през шейсетте години. Изглеждаше добре поддържана. Имаше веранда с два дървени шезлонга. Не беше богаташка, но очевидно бе удобна.
Имаше и леко наклонена рампа за инвалидни колички от алеята до верандата. Тръгнахме по нея и застанахме пред вратата.
— Как искаш да постъпим? — попита Винс.
— А ти как мислиш?
— Предпазливо — предложи той.
Лампите в къщата още светеха и ми се стори, че долових приглушени звуци на телевизор някъде вътре, затова нямаше да събудим никого. Вдигнах показалеца си към звънеца на вратата, но се поколебах.
— Време е за представление — подхвърли Винс.
Натиснах звънеца.
40
Минута по-късно, когато никой не отвори, погледнах Винс.
— Опитай пак — каза той и посочи рампата. — Може да им отнеме повече време.
Позвъних още веднъж. И сетне чухме тихи движения в къщата. Миг по-късно вратата се отвори, но не широко и не веднага, а колебливо. Щом се открехна трийсетина сантиметра, видях защо. Беше жена в инвалидна количка, която се наведе напред да бутне вратата още малко.
— Да?
— Госпожа Слоун? — попитах аз.
Жената беше на около седемдесет години и слаба, но начинът, по който движеше горната част на тялото си, не предполагаше немощ. Тя хвана здраво колелата на инвалидната количка, ловко се вмъкна в пролуката между рамката и вратата и препречи пътя ни. В скута й беше сгънато одеяло, което се спускаше над коленете. Беше облечена в блуза на цветя и кафяв пуловер. Сребристите й коси бяха старателно прибрани назад и всеки косъм си лежеше на място. Волевите й скули бяха леко обагрени с руж, а проницателните й кафяви очи се стрелкаха между двамата неочаквани посетители. Чертите й загатваха, че навремето е била поразителна жена, но сега от челюстта и нацупените й устни се излъчваше раздразнителност и може би дори злоба.
Потърсих в лицето й прилика със Синтия, но не открих нищо.
— Да, аз съм госпожа Слоун.
— Извинявайте, че ви безпокоим толкова късно — рекох аз. — Вие сте госпожа Клейтън Слоун.
— Да. Казвам се Инид Слоун. Прав сте. Много е късно. Какво искате?
Язвителността в гласа й говореше, че не можем да разчитаме на съдействие от нейна страна. Жената държеше главата си изправена, а брадичката издадена напред не само защото ние се извисявахме над нея, но и за да покаже сила и твърдост. Опитваше се да ни каже, че е костелив орех и не трябва да се закачаме с нея. Изненадах се, че не се уплаши от появата на двама мъже на прага й посред нощ. Факт беше, че тя е възрастна дама в инвалидна количка, а ние — здрави и силни мъже.