Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Гай чукна нова цигара върху циферблата на часовника си. Заболя го, като я чу да произнася „убийство“. Да можеше да изличи всякакъв спомен за Бруно от съзнанието й!

— Не знаеше, нали, Гай… през март?

— Не, Ан. Какво каза на Джерард?

— Вярваш ли Чарлс да е искал баща му да бъде убит?

— Не зная. Допускам го. Ала то не ни засяга. — Минаха секунди, без да си даде сметка, че това е лъжа.

— Точно така. Това не ни засяга. — Тя отново го погледна. — Джерард спомена още, че с Чарлс сте се запознали през миналия юни във влака.

— Да, вярно е.

— Е… има ли значение?

— Не зная.

— Дали заради нещо, което Чарлс е казал тогава… Заради това ли Чарлс ти е противен?

Гай мушна по-дълбоко ръцете си в джобовете на сакото.

Ненадейно му се допи коняк. Знаеше, че се издава, но повече не можеше да се крие от Ан:

— Виж какво, Ан — припряно започна той, — Бруно ми каза във влака, че би желал баща му да умре. Не спомена за никакви планове, не спомена никакви имена. Противен ми стана начинът, по който ми го каза, а после и той ми стана противен. Не желая да споделям тези неща с Джерард, понеже не зная дали Бруно е спомогнал баща му да бъде убит, или не. Това е работа на полицията. Невинни са увиснали на бесилото, защото някой е съобщавал, че са казали нещо подобно.

Мина му през ума, че нямаше значение дали тя ще му повярва, или не, с него беше свършено. Имаше чувството, че е изрекъл най-гнусната лъжа в живота си — да прехвърли собствената си вина върху друг. Дори Бруно не би излъгал по този начин, не би излъгал, за да му навреди. Усещаше се напълно безчестен, безсъвестен. Запрати цигарата в камината и закри лицето си с ръце.

— Гай, абсолютно убедена съм, че вършиш каквото трябва — чу Ан да казва с мил глас.

Лицето му бе една лъжа, лъжа бяха честните му очи, решителната му уста, чувствителните му ръце. Рязко дръпна ръце от лицето си и ги напъха в джобовете.

— Бих пийнал един коняк.

— Не беше ли Чарлс онзи, с когото се би през март? — попита Ан, заставайки край барчето.

— Не, Ан. — Кой знае защо, за това не можа да я излъже. От косия й бегъл поглед обаче му стана ясно, че не му повярва. Навярно смяташе, че се е бил с Бруно, за да го възпре. Навярно се гордееше с него! Трябваше ли винаги да го защитават по този начин дори когато той не желаеше? Трябваше ли винаги всичко да му се подрежда толкова лесно? Ан обаче нямаше да се задоволи с този отговор. Щеше отново и отново да се връща към въпроса си, докато не й признаеше.

За първи път същата вечер Гай запали огън в камината — първия в новата им къща. Ан се бе изтегнала на дългата плоча отпред, облегнала глава на една възглавница от дивана. Въздухът, наситен с носталгия от хладния полъх на есента, го изпълваше с тъга, но и с жажда за действия. Ала това не бе веселата жажда за действие от есенните месеци на младостта му. Под жаждата сега избиваха ярост и отчаяние, сякаш животът му постепенно гаснеше и това би могло да бъде последният изблик на енергия. Нуждаеше ли се от по-голямо доказателство, че животът му гаснеше, от факта, че не изпитваше страх от предстоящото? Нима Джерард вече не се досещаше, знаейки, че с Бруно са се запознали във влака? Нямаше ли тази мисъл да го осени някой ден, някоя нощ, в мига, когато с дебелите си пръсти посягаше да пъхне пура в устата си? Какво чакаха — и Джерард, и полицията? Понякога му се струваше, че Джерард иска да се добере и до най-дребния уличаващ факт, до всяка частица от доказателство срещу двамата, след което внезапно да ги стовари върху им и да ги унищожи. Ала дори и да го унищожат, сградите му щяха да останат. И той отново почувствува духа си странно и самотно отделен от плътта, та дори от ума си.