Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— И толкова пъти си се обаждал в Меткалф по телефона, без дори да го познаваш. — Джерард взе книгата от леглото.
— Обаждал съм се?
— Няколко пъти, по телефона.
— Веднъж, струва ми се, но бях пиян.
— Няколко пъти. За какво?
— Заради тази проклета книга! — Ако Джерард наистина го познаваше, трябваше да му е добре известно, че би направил точно такова нещо. — Може да съм се обадил, когато научих за убийството на жена му.
Джерард поклати глава.
— Обадил си се, преди да я убият.
— И какво? Дори така да е.
— И какво? Ще трябва да попитам мистър Хейнс. Като се има предвид какъв интерес проявяваш към убийствата, странно е, дето не си му се обадил след това, а?
— Убийствата ми дотегнаха! — извика Бруно.
— О, вярвам ти, Чарли, вярвам ти! — Без да бърза, Джерард пое по коридора към стаята на майка му.
Бруно взе душ и бавно и грижливо се облече. Припомни си, че Джерард беше много, много по-възбуден, когато ставаше въпрос за Мат Левайн. Доколкото си спомняше, беше се обаждал само два пъти в Меткалф от хотел „Ла Фонда“, където Джерард вероятно е открил разписките. Би могъл да заяви, че майката на Гай греши за останалите обаждания, че не е бил той.
— Какво искаше Джерард? — попита той майка си.
— Нищо особено. Питаше ме дали познавам някакъв твой приятел, Гай Хейнс. — Четкаше нагоре косата си, която стърчеше на всички посоки около спокойното й уморено лице. — Той е архитект, нали?
— Аха. Не го познавам много добре. — Тръгна подире й из стаята. Беше забравила за изрезките в Лос Анжелес точно както предполагаше. Слава богу, че когато излязоха снимките на „Палмира“, не й бе припомнил, че се познава с Гай. Навярно бе предчувствувал, че ще се спре именно на Гай за онази работа.
— Джерард спомена, че си му се обаждал миналото лято. За какво става въпрос?
— А, мамче, така ми писнаха глупавите му подмятания!
40
Същата сутрин, няколко минути по-късно, Гай излезе от кабинета на директора на чертожното бюро „Хансън и Кнап“. От седмици наред не се бе чувствувал толкова щастлив. Бюрото приключваше с последните чертежи за болницата, които бяха най-сложните за изпълнение в досегашната му практика. Бяха одобрени и всички строителни материали, а рано тази сутрин получи телеграма от Боб Трийчър с радостни вести за стария му приятел. Боб бе назначен в експертния съвет от инженери за новия язовир в Албърта, Канада — от пет години се надяваше да намери такава работа.
Докато вървеше към изхода, от ветрилообразно разположените продълговати маси край него чертожниците от време на време вдигаха глава и го проследяваха с поглед. Гай кимна на един от по-старшите, който му се усмихваше. Почувствува — макар съвсем слаб — прилив на гордост. А може би идеше не от друго, а просто от новия му костюм — третия костюм по поръчка в живота му. Ан бе избрала сивосиния кариран плат. Ан се бе спряла сутринта на вълнената вратовръзка с доматен цвят — Гай я имаше отдавна, но я обичаше. Затегна възела пред огледалото между асансьорите. От едната гъста черна вежда стърчеше бял косъм. Изненадано повдигна вежди. Приглади косъма. За първи път забеляза, че има бял косъм.
На вратата се показа един от чертожниците.
— Мистър Хейнс? Добре, че ви сварих. Търсят ви по телефона.
Гай се върна с надеждата, че няма да се забави, понеже след десет минути се бяха уговорили да обядват с Ан. Обади се от една празна канцелария, която не бе свързана с чертожната зала.
— Ти ли си, Гай? Виж какво, Джерард е открил томчето от Платон… Да, в Санта Фе. Виж какво, с това нищо не се променя…
Изминаха пет минути, преди Гай да се върне при асансьорите. Отдавна предчувствуваше, че може да открият книгата. Бруно твърдеше обратното. Но ето че и Бруно можеше да греши. Следователно биха могли да заловят Бруно. Гай свъси вежди, сякаш възможността да заловят Бруно не беше за вярване. До този момент някак си наистина не беше за вярване.
Щом излезе на слънце, отново се сети, че е с новия костюм, и стисна юмруци в безсилна ярост. „Намерил съм книгата във влака, разбираш ли? — беше казал Бруно. — Книгата е била поводът да ти се обадя в Меткалф. Но до месец декември не сме се срещали…“ Никога не беше чувал Бруно така да изяжда думите, да говори толкова напрегнато, толкова тревожно и измъчено — гласът му бе почти неузнаваем. Гай отново премисли скалъпената лъжа, която Бруно току-що му бе съобщил, сякаш нямаше нищо общо с нея, сякаш равнодушно оглеждаше мостра за костюм. Не, дупки нямаше, ала не би издържала при всякакви условия. Ако, да речем, някой си спомнеше, че ги е виждал във влака. Например сервитьорът, който ги бе обслужвал в купето на Бруно.