Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Втора глава
Пред малкия крайпътен ресторант бе спряла грамадна червена транспортна кола. Отвесната ауспухна тръба тихо бумтеше, а над нея се стелеше почти невидим стоманеносин дим. Колата беше нова, тя блестеше с червената си боя и от двете й страни пишеше с дванадесетинчови16 букви: „Транспортна компания — град Оклахома“. Гумите на двойните колела бяха нови, а на ключалката на големите задни врати стърчеше пиринчен катинар. От ресторанта долиташе спокойна танцова музика; радиото свиреше съвсем тихо, тъй както се пуща, когато никой не го слуша. Малкият вентилатор безшумно се въртеше в кръглия отвор над входа, а мухите възбудено бръмчаха край вратите и прозорците, удряйки се в металните мрежи. В ресторанта имаше само един посетител — шофьорът на колата; той седеше на едно от високите столчета, облегнал лакти на бара, и гледаше над чашата си с кафе скучаещата слаба сервитьорка. Шофьорът й говореше с апатичния, практичен език на посетителите на крайпътните заведения:
— Видях го преди около три месеца. Правил си операция. Рязали му нещо. Забравих какво.
А тя:
— Преди не повече от седмица и аз го видях. Изглеждаше добре. Не е лош човек, когато не е пиян.
Мухите, бръмчейки тихо, непрестанно се блъскаха в мрежата на вратата. От електрическия кафеник се вдигна пара и сервитьорката, без да се обръща, протегна назад ръка и го изключи.
Навън един мъж, който вървеше по края на шосето, прекоси платното и приближи бавно транспортната кола. Той сложи ръка на блестящия калник и погледна листчето върху предното стъкло, на което пишеше: „Вземането на пътници е забранено“. Той понечи да продължи пътя си, ала седна на стъпалото на колата от другата страна на ресторанта. Този мъж бе на не повече от тридесет години. Очите му бяха съвсем тъмнокафяви, а бялото им — с кафеникав оттенък; скулите — широки и изпъкнали; две ясно очертани, дълбоки бръчки прорязваха бузите и извиваха край устата. Горната устна беше дълга и тъй като зъбите стърчаха, устните се опъваха, за да могат да ги покрият, защото този мъж държеше устата си затворена. Ръцете му бяха груби, широкопръсти, а ноктите — дебели и неравни като малки мидени черупки. Между палеца и показалеца, както и по месестите части на ръцете, лъщяха мазоли.
Всичките дрехи на мъжа бяха нови — нови, но евтини. Сивият му каскет беше съвсем нов — козирката бе още корава и копчето си стоеше на мястото, — а не безформен и издут, както когато служи и за торба, пешкир и носна кърпа. Костюмът му беше от груб и евтин сив плат и толкова нов, че ръбовете на панталона още не бяха се омачкали. Синята памучна риза бе корава и гладка от колата, сакото много широко, а панталонът много къс, защото мъжът беше висок. Раменете на сакото висяха върху ръцете, но ръкавите бяха също много къси, а отпред, върху стомаха, сакото се въртеше като на закачалка. Обувките на този мъж бяха нови, жълто-кафяви; „последен военен модел“, с габъри и извити като подкови железа на токовете, за да не се изтъркват. Като седна на стъпалото на транспортната кола, той свали каскета и избърса с него лицето си. После отново го сложи на глава, взе да го дърпа и с това гибелта на козирката започна. Обувките го стягаха. Той се наведе, разхлаби връзките им и не ги завърза отново. Над главата му от ауспухната тръба на дизелмотора тихо и бързо излитаха облачета син дим.
Музиката в ресторанта спря, от високоговорителя прозвуча мъжки глас, но сервитьорката не затвори радиото, защото съвсем не забеляза тази промяна. Пръстите й, които шареха по главата, напипаха под ухото една бучка. Сервитьорката се мъчеше да я види в огледалото зад бара скришом от шофьора и затова си даваше вид, че оправя кичур коса. Шофьорът на транспортната кола каза:
— В Шоний тези дни имало вечеринка. Чух, че някой бил убит или нещо такова. Ти чу ли за това?
16
Инч — мярка за дължина, равна на 2,54 см.