Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— А защо не ми го каза веднага? — възмути се не на шега Сам и незабавно отдели въпросните ботуши от купчината пред себе си. — От’де да знам, че не е от трипенсовите клиенти? Отделна дневна! И дама на туй отгоре! Ако е джентълмен кат’ хората, ще пуска по шилинг на ден, да не говорим за допълнителните поръчки.

Въодушевен от тези обнадеждаващи мисли, мистър Самюъл се залови за четката с такова пламенно усърдие, че след няколко минути чизмите и обувките пристигнаха пред вратата на номер пет, лъснати по начин, който би възбудил завист в сърцето на любезния мистър Уорън51 (защото в странноприемницата „Белият елен“ употребяваха само ваксата „Дей енд Мартин“).

— Влезте — отвърна мъжки глас, когато Сам похлопа на вратата.

Като влезе, Сам направи най-учтивия си поклон и видя джентълмен и лейди, седнали да закусват. Той услужливо положи ботушите на джентълмена — единия отляво, другия — отдясно на нозете му; по същия начин постави и дамските пантофки: наляво и надясно от краката на дамата; после се отдръпна към вратата.

— Момче! — рече джентълменът.

— Сър? — отговори Сам; той затвори вратата, по ръката му остана върху дръжката.

— Чували ли сте за… как се казваше… за „Доктърс Комънс“52?

— Да, сър.

— Къде се намира?

— В двора на църквата „Свети Павел“, сър; нисък свод, отдето минават каретите; книжарница на единия ъгъл, хотел на другия и двама вратари в средата — търгаши на позволителни за женитба.

— Търгаши на позволителни?

— Търгаши на позволителни — отвърна Сам. — Двама чешити с бели престилки — повдигат шапка, кат’ влизате. „Позволително, сър, позволително?“ — Съмнителна пасмина барабар с господарите им, сър — бива ги за надзиратели в углавния съд — честна дума?

— Какво правят?

— Какво правят ли? Ех, сър! Туй съвсем не е най-страшното. Пускат мухи в главите на стари джентълмени за неща, дето те не са и сънували. Баща ми, сър, беше файтонджия. Вдовец беше той и дебел кат’ не знам к’во — страшно дебел, честна дума. Госпожата му умира и му оставя четиристотин лири. И той отива до „Доктърс Комънс“ да се срещне с адвокат и да изтегли парата. Пък се издокарал — високи ботуши — китка в петелката — широкопол цилиндър — зелен шал — същински джентълмен. Минава през свода и мисли как да си вложи парите — към него идва търгашът, повдига шапка — „Позволително, сър, позволително?“ — „К’во е туй“ — вика баща ми. „Позволително, сър“ — вика той. „К’во позволително?“ — вика баща ми. „Позволително за женитба“ — вика търгашът. „По дяволите — вика баща ми, — за туй не съм и помислял.“ — „Май ще ви трябва, сър“ — вика търгашът. Баща ми спира и се замисля малко. „Абе, пусто, много съм стар — вика той, — пък и съм много по-дебел, отколкото трябва.“ — „Съвсем не е тъй, сър“ — вика търгашът. „Така ли смятате?“ — вика баща ми, „Сигурен съм — вика онзи, — миналата седмица оженихме един джентълмен, два пъти по-дебел от вас.“ — „Ама наистина ли?“ — вика баща ми. „Наистина я — вика търгашът, — вий сте бебче пред него — насам, сър, насам!“ — и баща ми тръгва след него кат’ питомна маймуна подир латерна и влизат в някаква задна канцеларийка, дет’ седял някакъв си там сред мръсни папки и тенекиени касетки и се правел уж на много зает. „Моля, седнете, докат’ приготвя писмената клетва, сър“ — вика оня, адвокатинът. „Благодарности, сър“ — вика баща ми и се кокори със зяпнала уста пред надписите на касетките. „Как се казвате?“ — вика адвокатинът. „Тони Уелър“ — вика баща ми. „Енория?“ — вика оня. „Красивата дивачка“ — вика баща ми, защото спираше там, когато слизаше в града, и нищичко не разбираше от енории, ама нищичко. „А как се казва дамата?“ — вика оня. Баща ми гледа кат’ гръмнат. „Бога ми, не знам“ — вика той. „Как тъй не знаете?“ — вика оня. „Колкото вие, толкоз и аз — вика баща ми, — не можели после да се напише?“ — „Невъзможно!“ — вика оня. „Добре тогаз — вика баща ми, след кат’ си помислил за малко. — Пишете мисис Кларк.“ — „Каква Кларк?“ — вика оня и си топи перото в мастилницата. „Сюзън Кларк, Маркис О’Гранби, Доркинг — вика баща ми, — тя ще ме вземе, ако й кажа, тъй да знаете, никога нищичко не съм й казвал, ама ще ме вземе, знам го.“ Приготвили позволителното и тя наистина го взе и нещо повече — още го държи здраво, а аз нищичко не видях от тия четиристотин лири, нямах късмет. Извинете, сър — добави Сам, след като бе свършил, — ама щом заприказвам ей за тази неправда, отпушвам се и карам като нова ръчна количка със смазано колело. — След тези думи той почака за миг да види дали нямат още нужда от неговите услуги и напусна стаята.