Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Бих искал да мога да го променя, Джеймс.
— И аз бих искал да можеш и действително да го промениш.
През целия този разговор Уолтър с болка и удивление отправяше поглед ту към единия, ту към другия брат. Този, който бе по-голям на години, но младши във фирмата, стоеше с наведени очи, свел глава и смирено слушаше укорите на другия. И макар че тези укори бяха извънредно мъчителни поради тона и погледа, с които се изричаха, и поради присъствието на Уолтър, у когото те предизвикваха крайна изненада и изумление, Каркър младши изрази протеста си срещу тях единствено като повдигна леко дясната си ръка умолително, сякаш искаше да каже: „Пощади ме.“ Така би могъл да стои и пред палач, ако тези укори бяха удари, а той самият — герой, здраво окован и отпаднал поради телесните си страдания.
Великодушен и отзивчив по природа, решил, че неволно той е станал причина за тези нападки, сега Уолтър се намеси с цялата напираща у него пламенност.
— Мистър Каркър — обърна се той към управителя. — Наистина, наистина вината е изцяло моя. Поради невнимание, за което се осъждам с цялата си душа, несъмнено съм споменавал името на мистър Каркър много по-често, отколкото е било необходимо, и съм допускал името му да се отронва от устата ми въпреки изричната ви забрана. Но грешката е само моя, сър. Ние и дума не сме обелвали помежду си по този въпрос… и всъщност много малко по какъвто и да е въпрос. Но всичко това — добави Уолтър след кратка пауза — е само поради невнимание от моя страна, сър, тъй като мистър Каркър предизвика интерес у мен още при самото ми постъпване тук и аз едва се сдържах да не говоря понякога за него, след като той изцяло изпълваше мислите ми.
Тези думи се изтръгнаха от самото сърце на Уолтър и излъчваха голямо благородство. Защото той бе погледнал преклонената глава, сведените надолу очи и повдигнатата ръка и му бе минала мисълта: „Аз така смятам и защо не си го призная открито, за да защитя този самотен, сломен човек?“
— Всъщност вие ме отбягвахте, мистър Каркър — продължи Уолтър, а очите му плувнаха в сълзи — толкова искрено бе съчувствието му. — За мое голямо разочарование и съжаление, съзнавах това. Откакто за пръв път дойдох тук, до ден-днешен аз упорито се опитвам да се сближа с вас, доколкото може да си позволи подобно нещо момче на моята възраст, но всичко беше безполезно.
— И запомнете — бързо го прекъсна управителят, — че всичко ще бъде още по-безполезно, ако продължавате да споменавате името на Джон Каркър пред хората. Не е този начинът, по който ще се сближите с мистър Джон Каркър. Попитайте и самия него дали не е така.
— Не можете да ми помогнете с това — отговори братът. — Само се стига до разговори като настоящия, за който не е нужно да казвам, че бих избягнал. Добър приятел би могъл да ми бъде единствено този — тук той заговори много отчетливо, сякаш искаше да набие думите в съзнанието на Уолтър, — който ме забрави и ме остави да си вървя по пътя, без да ми обръща внимание или задава въпроси.
— Тъй като вашата памет не задържа това, Гей, което ви се казва от другите — заяви управителят мистър Каркър, разпалвайки се, с нарастващо задоволство, — счетох, че е необходимо да го чуете от най-авторитетното лице в случая. — Тук той кимна към брат си. — Надявам се, че сега вече няма да го забравяте. Това е всичко, Гей. Свободен сте.
Уолтър излезе и тъкмо се канеше да затвори след себе си вратата, когато отново дочу гласовете на двамата братя, както и споменаването на собственото си име и той се спря нерешително пред открехнатата врата с ръка на бравата, питащ се дали да се върне, или да си отиде. При това положение бе неизбежно да чуе последвалите думи:
— Ако можеш, бъди по-снизходителен към мен, Джеймс — заговори Джон Каркър, — когато ти казвам, че… как би могло да бъде другояче, след като цялата ми история е записана тук… — и той се тупна по сърцето — че цялата ми душа трепна при вида на това момче, Уолтър Гей. Когато той за пръв път дойде тук, в него съзрях едва ли не моето второ аз.
— Твоето второ аз! — презрително повтори управителят.
— Не какъвто съм сега, а какъвто бях, когато и аз дойдох тук за пръв път — също така жизнерадостен, безгрижен, млад, неопитен, опиянен от същите неспокойни и дръзки фантазии, преизпълнен със същите качества, притежаващи силата да предизвикат доброто или злото.
— Надявам се, че грешиш — обади се брат му, като вложи в думите си скрит, саркастичен смисъл.
— С уверена ръка ми нанасяш силни удари и ме раняваш дълбоко — отвърна другият брат с такъв глас (или поне така се стори на Уолтър), сякаш наистина го бяха жестоко пронизали с оръжие в гърдите. — Тези мисли се породиха у мен, когато той дойде тук още съвсем малко момче. Вярвах в тях. За мен те бяха самата истина. Наблюдавах го как безгрижно стъпва по ръба на невидимата пропаст, където много други като него вървят също така бодро и откъдето…