Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Защо?
Настъпи неловка тишина, която най-накрая бе нарушена от Франсис.
— Ами, сам прецени дали ще говориш с него, но Бъни ревнува от теб. И без това вече си мисли, че сме се съюзили срещу него. Ако остане с впечатлението, че и ти си на наша страна…
— С нищо не трябва да показваш, че знаеш — каза Хенри. — Никога, защото положението ще се влоши още повече.
За известно време никой от нас не проговори. Жилището изглеждаше синкаво от цигарения дим, на неговия фон белият балатум изглеждаше студен и сюрреалистичен. През стените до нас достигаше музика от уредбата на съседите. „Грейтфул дед“113. Господи.
— Стореното от нас е ужасно — каза изведнъж Франсис. — Не сме убили някой велик мислител, но въпреки това. Позорно е. Изпитвам угризения.
— Аз също, разбира се — вмъкна между другото Хенри, — но не чак толкова, че да отида в затвора.
Франсис изсумтя, наля си още една чаша уиски и я изпи на един дъх.
— Не — каза той, — не чак толкова.
Отново настъпи мълчание. Спеше ми се, беше ми зле, сякаш всичко бе някакъв протяжен сън, причинен от лошо храносмилане. Бях го казал веднъж, но отново повторих въпроса, леко изненадан от звука на глас си в тихата стая:
— Какво ще правите?
— Не знам какво ще правим — отвърна спокойно Хенри, сякаш го питах за плановете му за следобеда.
— Аз пък знам какво няма да направя — каза Франсис. Изправи се, олюлявайки се, и разхлаби с показалеца яката си. Погледнах го изненадано, а той се разсмя на недоумението ми.
— Искам да спя — допълни той и мелодраматично завъртя очи, — „dormir plutot que vivre!114“
— „Dans un sommeil aussi doux que la mort…115“ — продължи Хенри с усмивка.
— Бога ми, Хенри, ти знаеш всичко — каза Франсис. — Отвращаваш ме.
Той се обърна, поклащайки се, като разхлабваше вратовръзката си и с олюляване излезе от стаята.
— Мисля, че е пиян — коментира Хенри, когато някъде из къщата се затръшна врата и чухме как водата потече с все сила в банята. — Рано е още. Да изиграем една-две игри на карти?
Опулих се.
Пресегна се и извади колода карти от кутия в края на масата — бяха правени в „Тифани“, с небесносини гърбове и монограма на Франсис в златно. Започна да ги разбърква с движенията на стар картоиграч.
— Можем да играем на безиг116 или пък, ако предпочиташ, на юка117 — каза Хенри, докато синьото и златното в ръцете му се сливаха в едно. — Самият аз харесвам покер, макар че е просташка игра и никак не е интересна, когато се играе от двама, но въпреки това в нея има известен елемент на случайност, който доста ми допада.
Погледнах към него, към нетрепващите му ръце и свистящите карти, и изведнъж в ума ми изниква образа на Тоджо118, който в разгара на войната кара адютантите си да играят карти с него по цяла нощ.
Хенри побутна колодата към мен.
— Искаш ли да цепиш? — попита и запали цигара.
Взрях се в картите, а после и в нетрепващия пламък на клечката кибрит, която гореше между пръстите му:
— Не се притесняваш кой знае колко за всичко това, а?
Хенри дръпна здраво от цигарата, издиша дима и изгаси клечката:
— Не — отвърна той замислено, докато гледаше как сивкавата нишка струи от горящия връх на цигарата. — Мисля, че ще мога да измъкна всички нас. Но всичко зависи от определена възможност, която трябва да се появи и която трябва да изчакаме. Разбира се, предполагам, че в края на краищата всичко зависи от това докъде сме готови да стигнем. Да раздавам ли? — и отново се пресегна към картите.
Събудих се, легнал в неудобна поза, от тежък и лишен от всякакви видения сън на дивана на Франсис. Утринното слънце струеше през прозорците зад мен. Известно време не помръднах, опитвах се да си спомня къде се намирам и защо съм тук — първоначално усещането бе приятно, но щом си припомних случилото се през изминалата нощ, всичко се вгорчи. Седнах и потърках гънките, очертали се по бузата ми от възглавницата на дивана. От движението ме заболя глава. Загледах се в препълнения пепелник, почти празната бутилка от уиски и недовършения покер-пасианс на масата. Значи всичко бе истинско, не беше сън.
Бях жаден. Тръгнах към кухнята, стъпките ми отекваха в тишината, изпих чаша вода прав до умивалника. Според часовника в кухнята беше седем сутринта.
Напълних чашата отново, отнесох я във всекидневната и седнах на дивана. Отпивах бавно, защото от първата чаша, която изпих на един дъх, ми се зави свят, и гледах към оставения от Хенри покер-пасианс. Сигурно го е редил, докато съм спял. Вместо да се опита да подреди флошове по колони и фулове и четворки по редове, което е най-разумния начин, за да излезе този пасианс, той се бе опитал да подреди всички карти от един цвят по редове и се бе провалил. Защо ли го е направил? Искал е да види дали ще го подреди въпреки неблагоприятните изгледи? Или просто е бил уморен?