Дни на кръв и звездна светлина

– Наистина – потвърди командирът. – Макар че случаят с Принца на копелетата е друг, нали? Според мен в него е надделяла стелианската зараза.

Зараза? Наистина беше вярно, че в Акива няма нищо от Йорам, но дали имаше от някой друг – това Лираз не би могла да каже. Тя не помнеше дори собствената си майка, какво остава за майката на Акива. Какво иска Яил?!

– Казаха ми, че Акива не е в лагера. Така ли е?

– Тъй вярно, сър – отвърнаха двамата в един глас.

– Казаха ми още, че ако някой знае къде е, това сте вие двамата.

– Той е още на лов, сър – обади се Хазаел. – За бунтовници.

Което си е самата истина, помисли си Лираз.

– Похвално. Нашият смел Бич за зверовете не знае покой. Ама вие двамата сте се прибрали.

– Аз бях гладен, сър – с разкаян тон се обади Хазаел.

– Е, предполагам не е писано всички да сме герои.

Неговото презрение отприщи нещо в Лираз.

– А вие хванахте ли някой бунтовник? – попита тя, но без следа от шутовското разкаяние на Хазаел. – Сър.

Очите му отново се извиха към нея. След кратка пауза отвърна твърдо:

– Не.

"Лъжец", помисли си тя, припомняйки си как измъчваше кирина. Това му доставяше удоволствие. Даже го нахрани с пепелта на другарите му. От тази гледка усети, че ѝ се повдига. Странно колко лесно може да изпиташ съчувствие към врага, стига този враг да е противник на Яил. Е, вероятно видът и природата на врага също бяха допринесли за това. Ако той беше хет или озъбен звероподобен ревенант, щеше да е по-трудно да вземе страната му, независимо дали е срещу Яил, или не. Но този кирин – тръпки я побиха, като видя как се бие; за миг дори си помисли, че ще надделее и ще успее да избяга. Толкова беше бърз. За първи път видя кирин още като новобранец, когато предприе първия си набег. Но от тогава мина време и тя беше забравила как изглеждат. Чак когато Акива им сподели с тих и задавен глас, че Мадригал също е била кирин, последните останки от погнусата на Лираз към нея се изпариха.

Макар да притежаваше характерните за всички бунтовници черти на твар, на звероподобно създание, в него имаше изящество и елегантна грация, които не бяха животински. Изобщо. И тя си пожела той да не умре.

Нищо такова не можеше да се каже за Яил. Никаква елегантност, никаква грация. Щеше да е доволна, ако го види как се дави с пепел. Колко жестоко ли е осакатил онзи воин, помисли си тя. Изтезанията на колко още клетници са му доставили същата извратена радост?

– Нима? – чу се да казва тя, сякаш го ръчкаше с остен. – Може пък наистина да са призраци.