47-ият самурай [bg]

Нии не спираше да се удивлява. Старецът, бос и облечен в черно като някаква конте, с очила, толкова големи, че зад тях очите му приличаха на бръмбари, седеше на ниско столче върху издигната платформа. Приличаше на музикант. Седеше наведен над дългото стоманено острие, абсолютно съсредоточен, с лявата ръка притискаше метала към дървено трупче, с дясната държеше плосък камък. До десния му крак имаше кофа с вода.

Това беше крайното заглаждане. Полирането бе като бавна, мъчителна битка, започна с цял арсенал от камъни и пълно мобилизиране на въображението, издръжливостта и уменията му срещу острието, едновременно с любов и настървение, едно истинско изкуство. Мечът, от своя страна, се съпротивляваше упорито. Белезите му бяха гордо спечелени в отдавна забравени битки, повърхността му носеше следи от кръвта на много хора, някои справедливо лишени от живота им, други — не. Сякаш не искаше да се връща към церемониалното бездействие.

В тази война оръжията на стареца бяха камъните. Бяха десетки и всеки си имаше име, специфична структура и повърхност, използваше се само на определено място по острието и в определена посока: арато, конгото, бинсуй, касисей, чунагура, кома нагура, учимугори хато, учимугори то. Изкуството бе да знаеш мястото на всеки в този времеотнемащ ритуал. Лицето на стареца бе сбръчкано като сушена слива, но косата му беше дълга и бухнала. Приличаше повече на саксофонист, отколкото на войник, но той бе истински боец и свидетелството за това бяха проблясъците от милион метални частички, въпреки че на всеки час ги събираше с прахосмукачка, защото някоя непокорна стружка можеше да попадне между камъка и острието и да причини поразии.

Нии наблюдаваше как от нещо съвсем банално се ражда голяма красота. Онова, което отначало изглеждаше като обикновено парче стара стомана, мръсно, с петна от ръжда, очукано и надраскано, сега представляваше празник на цветове и повърхности с различна структура. Той не просто блестеше, той искреше, сякаш светлината идваше някъде отвътре. Някак си остарелият метал се беше махнал и мечът бе възвърнал живота и мощта си. Беше жив. Замазаната, матова линия на хамона преминаваше по цялото острие. Върхът, кисаки, беше заплашителен и съвършен, пет сантиметра зловеща стомана, способна да проникне навсякъде. По-дебелият метал на муне проблясваше като злато, масивен и надежден, солиден, но не просто твърд и чуплив. Две бразди (казваха се бо-хи) придаваха на острието аеродинамични свойства и бяха причина да свири, когато прорязва с голяма скорост въздуха. Оръжието изглеждаше жадно за кръв. То бе от онези обекти, които са едновременно свещени и прозаични. Искаше само едно: да се къпе в още кръв, но в същото време бе въплъщение на гения на хората от един малък остров, които бяха създали и разпространили духа му в половината свят. Нии не знаеше тези неща. Не можеше да ги изрази. Просто ги чувстваше. За първи път нещо бе в състояние да го накара да не мисли за малки момиченца.