47-ият самурай [bg]

Боб се изправи, задъхваше се. Изтръска кръвта от меча си, чу как капките оплискват стената. Осъзна, че през цялото време е стискал ножницата. Беше се сражавал с една ръка, против всички правила.

Обърна се и се приближи до удивително спокойния старец.

— Сечи — каза полировачът. — Не просто реже. Рязане не достатъчно. Кръв, смърт не достатъчно бързо. Сечи.

„По дяволите — помисли си Суогър, — всеки ли ще ме поучава?“

— По-добро стъпване. Крака много оплетени — мърмореше дъртакът. — Ти се бие с двама, не добре. Отиди в доджо. Вземи сенсей. Трябва се учиш. Има късмет. Ти използвал цял късмет за този живот и следващ. Няма повече късмет за теб. Трябва тренираш със сенсей. Трябва работиш.

— Така е — съгласи се Боб. — Наистина имах късмет. Сега, старче, дай ми това, за което съм дошъл, и ще те оставя на мира.

— Дебел — не мъртъв.

— Знам. Искам да си поговоря с него.

— Добре. Това много хубав меч. Чест да работя с него. Най-голяма чест в живот. Много благодарен. Ето, чакай свърша меч.

Потърка острието още няколко минути, погледна го на светлината, обяви, че е готов и го пъхна в червена копринена торбичка. Докато върже проклетата връвчица, като че ли мина цяла вечност, но Суогър разбираше, че трябва да направи всичко по правилата.

Накрая старецът му даде оръжието.

— Не пипа острие с мазни мерикански пръсти.

— Добре. Ще се оправиш ли?

— Всичко наред. Отивам при семейство в Сапоро.

— Ако искаш, да те закараме донякъде.

— Не, хвана автобус. Всичко наред.

Боб се обърна. Отиде при единствения оцелял от клането, докато полировачът, господин Омоте, си обу някакви чехли, облече си палтото и се приготви да тръгва. Боб сръга оцелелия, който се размърда и изстена. Най-сетне отвори очи и примигна, припомняйки си неприятните преживявания от последните няколко минути.