Забравената градина

— Мамо? — предпазливо наруши мълчанието Роуз.

— Попита ме какво ще прави тя тук — извърна се мама с лице към Роуз и в гласа й се появи острота. — Давам я на теб.

— Даваш я на мен ли?

— Нещо като задание. Тя ще ти бъде протеже. Когато си добре, ще я учиш на обноски. Тя е просто малка дивачка, напълно лишена от изящество и очарование. Сираче, което изобщо не е научено да живее в изтънчено общество. Нейното бъдеще, щастието й дори зависят от твоите усилия — въздъхна мама. — Разбира се, не си правя илюзии и не очаквам от теб чудеса.

— Добре, мамо.

— Вълкът нрава си не мени, а сирачето от улицата никога няма да се превърне в роза. Обаче трябва да направим каквото можем, трябва да я пречистим. Нали си представяш, дете, на какво влияние е било подложено това сираче? Живяла е в Лондон сред страховито разложение и грях.

Така Роуз узна кое е това момиче. Елайза беше дъщеря на сестрата на татко, загадъчната Джорджиана, чийто портрет мама нареди да отнесат на тавана и за която никой не се осмеляваше да говори.

Никой освен баба.

През последните месеци от живота си, когато старата жена се върна в „Блакхърст“ като ранена мечка и се оттегли в стаята си в кулата, за да умре, тя се люшкаше между състоянието на свяст и несвяст, говореше откъслечно и объркано за две деца — Лайнъс и Джорджиана. Роуз знаеше, че Лайнъс е баща й, затова се досети, че Джорджиана е неговата сестра. Онази, която изчезнала преди раждането на Роуз.

Беше лятна сутрин, Роуз седеше в креслото до прозореца и усещаше как морският бриз гъделичка тила й, когато баба й примигна и отвори очи. Роуз, която тъкмо наблюдаваше разсеяно как капчици пот избиват по челото на старицата, рязко си пое въздух.

Не щеш ли, старицата отвори очи: светли и ококорени, избледнели за дългия й, изпълнен с горчивина живот. Старицата се вгледа в Роуз за момент, но явно не я позна и отмести очи. Взря се като омагьосана в издутите от вятъра тънки пердета. Отначало Роуз понечи да звънне на мама — бяха минали часове, откакто баба й се бе събудила за последен път, — но тъкмо се пресегна към звънеца, и старицата въздъхна. Дълга и изморена въздишка, толкова изпразваща, че кожата й провисна в празнините между костите.

После изневиделица се появи съсухрена ръка, която стисна китката на Роуз.

— Какво красиво момиче — промълви старицата толкова тихо, че се наложи Роуз да се наведе, за да чуе следващите й думи, — твърде красиво, същинско проклятие. Всички младежи се обръщат подире й. Той просто не можеше да се овладее, следваше я навсякъде и мислеше, че ние не знаем. Тя избяга и повече не се върна, ни вест, ни кост от моята Джорджиана…

Роуз Монтраше беше свястно момиче и знаеше правилата. През целия си живот, прикована болна към леглото, тя току ставаше жертва на някоя лекция на майка си за етикета и за същността на изисканото общество. Роуз прекрасно знаеше, че истинската дама не бива да носи диаманти или перли сутрин, че не бива да прекъсва никого по време на светски разговор, че никога, при никакви обстоятелства, не бива да посещава мъж сама. И най-важното, което беше научила Роуз — че скандалът трябва да се избягва на всяка цена, че това е зло и че дори намек за скандал може да порази на място една дама. Или, най-малкото, да порази доброто й име.