Търсенето на скритата истина

Забързах към пряката, застанах на посочения ъгъл и зачаках. И чаках.

Книгата се движеше много бавно, сякаш беше на разходка за удоволствие.

- Хайде! Мърдай, проклета да си! - дали я носеше Фае, или човек? Градът бучеше от Фае статичен шум и беше невъзможно да хванеш който и да е канал.

Сякаш ме беше чула, Книгата започна да се движи по-бързо, право в посоката, в която я искахме.

После внезапно просто я... нямаше.

- Какво по... - завъртях се в кръг, радарът ми беше усилен докрай, и започнах да търся в нощта. Не можах да уловя нищо. Дори слаб гъдел.

Хвърлих поглед към улицата. Баронс никъде не се виждаше.

Това никак не ми харесваше. Не трябваше да се разделяме. Точно така се случваха лошите неща във филмите и точно така се чувствах в момента - наивното момиче, застанало на неправилното място. Без светлини, сама в град на чудовища; с древен, съзнателен контейнер от чисто зло някъде в непосредствена близост до мен, но вече без да мога да го засека и без идея какво да правя.

Завъртях се в кръг - камъкът в едната ръка, копието в другата.

- Баронс! - изсъсках тревожно. Нямаше отговор.

Точно така внезапно, както беше изчезнала, Книгата се появи отново на радара ми. Но вече беше зад мен!

Повиках отново Баронс. Когато пак не получих отговор, пъхнах копието под мишница, извадих телефона и натиснах неговия номер.

- Чакай ме! Веднага идвам.

- Но тя се движи! Ще я изпуснем. Тръгни на изток! - натиснах „край“ и тръгнах след Книгата.

Бързах към нея, опитвайки се да я настигна, когато Книгата внезапно спря и усетих, че е по-близо, отколкото бях мислила първоначално. Много по-близо. Изобщо, усетът ми за нещото беше объркан тази вечер.

Замръзнах.

Беше точно зад ъгъла, може би на шест метра от мен.

Ако отидех до края на сградата и мушнех глава покрай нея, щях да я видя.

Усещах я там, напълно неподвижна, пулсираща с тъмна енергия. Какво правеше? Това ли беше нейната представа за котка и мишка? Беше ли... развеселена?

Започна отново да се движи. Към мен.

Къде, по дяволите, беше Баронс?

Спря.

Да не се опитваше да ме изплаши? Ако беше така, успяваше.

Ами ако Риодан грешеше? Ами ако Звярът имаше материя и можеше да ме разкъса? Ами ако това, което я носеше, имаше пистолет и можеше да ми пръсне черепа? Боях се, че ако се оттегля, Книгата може да го приеме като признак на слабост, както лъвът може да подуши страха, и да тръгне след мен с всички сили?

Впрегнах и аз всичките си сили и пристъпих напред.

Тя също се премести.

Трепнах. Сега беше точно зад ъгъла.

Какво я носеше? Какво правеше тя? Какво планираше? Незнанието ме убиваше. Аз бях шийте зрящ. Бях ОС детектор. Затова бях създадена.

Стиснах зъби, изпънах рамене, закрачих към ъгъла и се изправих лице в лице с чист психопат.

Той ми се усмихна, но на мен ми се прииска да не беше, защото зъбите му бяха остриета на моторна резачка, които се въртяха до безкрай зад тънките устни. Той ги оголи срещу мен и се изсмя. Очите му бяха черно върху черно, безкрайни езера. Висок и изпит, той миришеше на мъртви неща, на ковчези с гниещи покрови, на кръв и лудници. Ръцете му бяха бели и пърхаха като умиращи молци. На дланите му имаше усти, бръмчащи със сребърни остриета.