Търсенето на скритата истина

- Трябва да спрем тази промяна - казах с неотложност в гласа. В какъв момент промените щяха да станат постоянни? Бяха ли вече?

- Това е причината някой да реши, че не би губил време, когато му предоставят най-ефикасния начин за пътуване - Баронс изглеждаше арогантно заядлив.

Погледнах надолу към моя „начин за пътуване“, към мастилената кожа в стиснатите ми юмруци.

Аз яздех Ънсийли Ловец! Някой шийте зрящ в историята на човечеството беше ли правил такова нещо? Дани нямаше да повярва. Гледах струйки мъгла да минават покрай сатироподобната му глава, увенчана със смъртоносно заострени абаносови рога. Усетих играта на напрежението в кожата му, докато пляскаше с огромните си крила. Загледах града под тях.

До долу имаше огромно разстояние.

- Нали знаеш, че инспектор Джейни стреля по тези неща? - казах притеснена.

- Джейни е зает другаде в момента.

- Не може да знаеш всичко - сега аз бях тази, която звучеше арогантно заядлива.

Той потупа леко кожата на Ловеца, както някой би потупал кон.

Ловецът зае нападателна поза, проточи врат назад, хвърли през рамото си пламтящ поглед, пълен със сдържана омраза, и изпръхтя тънка струя огън от едната си ноздра - несъмнено с укор.

Баронс се засмя.

Трябва да призная, че, независимо от студа и прекалената близост с Баронс, ездата ми хареса. Беше изживяване, което никога нямаше да забравя. Странно как, но когато нещата изглеждат най-мрачни, моментите, даряващи красота, настъпват на най-неочакваните места.

Дъблин беше все още без електричество, но така бе от месеци, а вятърът и времето бяха отнесли всичкия смог и замърсяването в морето. Никакви комини не пушеха, никакви коли не изхвърляха изгорели газове. Нямаше ореол от градски светлини, който да си съперничи с ярката лунна светлина. Градът беше прочистен. Светът беше такъв, какъвто е бил преди стотици години. Звездите примигваха така искрящо видими в нощното дъблинско небе, както и над провинциална Джорджия.

Река Лифи разцепва града по средата, многото u мостове разрязват дългата сребриста пътека чак до залива.

На север хората на Джейни наистина бяха заети другаде. Биеха се с орда Ънсийли, каквито не бях виждала преди, само на няколко преки от уличката, в която беше умряла сестра ми. Скръбта ми избликна неочаквано, но аз я натъпках толкова силно и бързо в заключената си кутия, че едва я усетих.

На юг преминавахме тихо над моите шийте зрящи сестри, отново и отново. С блеснали МакОреоли, водени от Кат и Дани, те разузнаваха из улиците и нанасяха колкото можеха повече щети.

Дани се разсърди, че ще излизам без нея тази вечер. Беше спорила разгорещено, че нейните суперсили може да са необходими. Беше засегната, а не успокоена, от напомнянето ми, че Баронс е по-бърз от нея.

Летяхме няколко часа, кръжахме и кръжахме. Беше почти четири сутринта, когато най-накрая усетих Шинсар Дъб.

В същия миг започна и главоболието - убийствено блъскане в слепоочията, което се разпростираше, за да обхване черепа ми, сякаш стегнат в менгеме.