Търсенето на скритата истина

Под едната му ръка беше затъкната - напълно безвредно

изглеждаща - книга с твърди корици.

Но не Шинсар Дъб ме прикова.

Вгледах се в лицето на психопата.

Някога това беше лицето на Дерек О'Баниън.

Имах копието, а О'Баниън ядеше Ънсийли и ако го намушках, вероятно щях да го убия. Но ако го убиех, към какво щеше да обърне изцяло вниманието си след това Шинсар Дъб?

Към мен.

Внезапно той спря да се смее и измъкна Книгата изпод мишницата си. Задържа я напред с две ръце, възможно най-далеч от тялото си, и за миг помислих, че ми я предлага.

Бяхме толкова близо, че ако исках, можех да се пресегна и да я взема. Нямаше да се пресегна и да я взема за нищо на света.

После той я дръпна и я завъртя, сякаш текстът, ако имаше нещо вътре в нея, което дори бегло да прилича на текст, беше наобратно и не можеше да се чете.

От устата му излезе метален стон, стържещ върху метал. Той отвори и затвори устни, сякаш се опитваше да оформи думи, но нищо не излезе.

За миг зърнах бяло около зениците му. Имаше ли ужас в очите му? Беше ли издълбал току-що „Помощ!“ с тези метални зъби? Исках да побягна. Не можех да спра да гледам.

После очите му отново станаха чисто черни, а тялото му се тресеше конвулсивно, сякаш му заповядваха да изпълнява, а той се съпротивляваше на всяка стъпка.

Пръстите му се сключиха около краищата на Книгата и тя вече не беше безобидна книга с твърди корици. Пред очите ми се беше превърнала в масивния, древен, смъртоносно черен том със сложни ключалки. Всички те се отключваха и Книгата се отваряше в ръцете на О'Баниън, а аз знаех, че каквото беше останало от Дерек О'Баниън вътре, в този психопат, не искаше Книгата да се отвори. Искаше да умре, без да трябва да зърне дори една-единствена страница. Нито дори едно изречение.