Търсенето на скритата истина

Под кожата ми пищеше агония.

Не можех да се боря. Не можех да избягам.

Можех само да лежа и да скимтя, парализирана от болка.

Когато се върнах в съзнание, ми отне малко време да разбера къде съм.

Примигнах на слабата светлина и останах неподвижна, докато извършвах бърз физически преглед на самата себе си.

С облекчение осъзнах, че по настоящем не изпитвах болка, като изключим остатъчната. Чувствах главата си тотално натъртена. Костите ми сякаш бяха натрошени, шинирани и едва бяха започнали да заздравяват.

След като завърших с проверката на състоянието си, насочих вниманието си към обстановката.

Бях в задната част на книжарницата, подпряна на любимия си диван пред огъня. Бях замръзнала до кости, увита в одеяла.

Баронс стоеше пред огъня с гръб към мен, висок, могъщ силует, обграден от пламъци.

Въздъхнах с облекчение - слаб звук в огромната стая, но Баронс се завъртя моментално, а дълбоко в гърдите му се чуваше тракащ гърлен звук, животински. Това накара кръвта ми да се смрази.

Беше един от най-нечовешките звуци, които бях чувала. Адреналинът заличи болката ми. Вдигнах се на четири крака на дивана, самата аз приличах на нещо диво, и го загледах втренчено.

- Какво си ти, по дяволите? - изръмжа той. Тъмните му очи горяха, древни и студени, на лицето му. По бузите му имаше кръв. По ръцете му - кръв. Чудех се дали е дошла от мен. Чудех се защо не си е направил труда да я отмие. Чудех се колко дълго бях в безсъзнание. Как се бях озовала пак тук? Кое време беше все пак? Какво беше направила Книгата с мен?

Тогава въпросът му си проби път до съзнанието ми. Избутах косата от очите си и започнах да се смея.

- Какво съм аз? Какво съм аз?!

Смях се и се смях. Не можех да спра. Държах се за корема. Може да имаше истерична нотка в смеха ми, но след всичко, което бях преживяла, мислех, че ми е позволена малко лудост. Смях се толкова много, че не можех да дишам.

Джерико Баронс питаше мен какво съм!

Той отново издаде този звук - като гърмяща змия (гигантска), която разтърсваше предупредително опашка. Спрях да се смея и го погледнах. Звукът ме смрази по същия начин, по който и Шинсар Дъб. Накара ме да мисля, че кожата на Джерико Баронс може да е калъф за стол, който никога не бих искала да видя.

- Коленичи, госпожице Лейн!

Мамка му! Използваше Гласа.

И действаше!

Паднах от дивана, оплетена в одеяла, и се приземих на колене, скърцайки със зъби. Мислех, че съм имунизирана към Гласа! ЛГ не беше успял да ми въздейства! Но пък Баронс беше по-добър във всичко.

- Какво си ти? - изрева той.

- Не знам! - извиках. Не знаех. Но със сигурност бях започнала да се чудя. Коментарът на В'лане онази нощ в манастира ме беше преследвал с увеличаваща се честота: „Те трябва да се страхуват от теб - беше казал. - Ти едва започна да откриваш какво си.“

- Какво иска Книгата от теб?

- Аз не знам!

- Какво правеше с теб, докато те държеше там, на улицата?