Търсенето на скритата истина

„Не е моя ябълка - щях да контрирам. - Ти също се опита да я откъснеш. Не преследваме ли едно и също нещо, мислейки, че се нуждаем от нещо, което Книгата има между страниците си? Нямам представа какво изкушава теб, но нещо го прави. Кажи ми, Бароне, признай! Точно колко дълго я преследваш и защо?“

Той нямаше да отговори, разбира се.

Както казах, километри глупост от двете страни на тази линия.

Но коленичейки пред нея сега, бях напълно сигурна, че съм на прага на проникновение. Че едно истински полезно и освобождаващо знание беше на минути, не, само на секунди от мен. Знание, което щеше да ми даде контрол върху собствения ми живот и власт над враговете ми. Знание, което щеше да хвърли светлина върху тайните, които не бях в състояние да разгадая, да ми покаже как да водя и как да успея и да ми даде това, което желаех най-много.

Докато преглеждах тези две постоянно променящи се страници, бях измъчвана от бръмченето на насекомо в ухото ми.

Непрестанно замахвах към него, но то отказваше да се разкара. Бях заета. Тук имаше неща, които исках да разбера, само че отвъд разбирането ми. Трябваше само да се отпусна, да спра да се тревожа. Да уча, да попивам, да бъда. И всичко щеше да е наред.

След време бръмченето стана скимтене. Скимтенето стана викане. Викането стана крещене, докато не осъзнах, че изобщо не беше насекомо, а някой ревеше край мен.

Казваше ми неща за мен самата. Коя съм. Коя не съм. Какво искам.

Какво не искам.

- Махай се! - изгърмя гласът. - Стани, Мак! Измъкни си задника оттам сега! Или аз ще дойда лично да те убия.

Главата ми се отметна назад. Загледах се по улицата.

Присвих очи, примигнах. Баронс се появи на фокус.

На лицето му имаше изражение на ужас. Но не беше насочен към Книгата, отворена до коленете ми, а беше насочен към мен. Беше фокусиран върху това, което беше зад мен.

Тръпки вледениха гръбнака ми. Какво е накарало Джерико Баронс да изпита ужас?

Каквото и да беше, дишаше във врата ми. След като вече бях изтръгната от транса, в който се намирах, го усещах злонамерено, подигравателно, повече от развеселено, смеещо се точно зад ухото ми.

- Какво си ти? - прошепнах, без да се обръщам.

- Необятна. Вечна - чух звука от остриетата на моторна резачка, усетих дъх, който миришеше на масло, метал и гниеща буза. - Без параметри. Свободна.

- Покварена. Мерзост, която никога не е трябвало да бъде. Зло.

- Страни на една монета, Мак - каза с гласа на Риодан.

- Никога няма да се обърна.

- Може би има нещо сбъркано в теб, Джуниър - каза тя тихо и сладко с гласа на Алина.

Баронс се опитваше да стигне до мен, удряйки с юмрук невидима стена.

Обърнах глава.

О'Баниън клечеше до мен, съсухреното му тяло беше притиснато към моето, а миризмата на смърт ни обграждаше. Ужасните остриета на моторна резачка бяха на сантиметри от лицето ми.

Той скръцна със зъби към мен и се засмя.

- Изненада! Хвана се, нали?

Нямаше нужда да поглеждам назад, за да знам, че Книгата не лежеше на паважа.