Търсенето на скритата истина

- Бях в кожата ти - продължи да ме дразни той. - Познавам те отвътре и отвън. Няма нищо там. Направи услуга на всички нас и умри, за да можем да започнем да работим по друг план и да спрем да мислим, че може би ще пораснеш и ще бъдеш способна на нещо!

Добре, достатъчно!

- Не ме познаваш отвътре и отвън - изръмжах. - Може да си бил в кожата ми, но никога не си бил в сърцето ми. Давай, Баронс! Накарай ме да се нарежа на парчета! Давай, играй си игрички с мен! Побутвай ме насам-натам! Лъжи ме! Тормози ме! Бъди константният задник, какъвто си! Дебни наоколо, мрачен, арогантно заядлив и потаен, но за мен грешиш! В мен има нещо, от което е по-добре да се страхуваш. И ти не можеш да докоснеш душата ми. Никога няма да докоснеш душата ми!

Вдигнах ръка, изтеглих ножа назад и го запратих да лети. Той сряза въздуха право към главата му.

Баронс го избегна с неестествена грация, само шепот от движение, точно и само дотолкова, колкото се изискваше, за да не го удари. Дръжката завибрира в дървото на резбованата рамка до главата му.

- Така че, да ти го начукам, Джерико Баронс, и то не така, както ти харесва! Да ти го начукам като в „Не можеш да ме докоснеш“. Никой не може.

Изритах масата към него. Тя се разби в пищялите му. Вдигнах лампата от крайната маса. Запратих я право в главата му. Той отново я отбягна. Сграбчих книга. Тя се заби в гърдите му.

Той се засмя, тъмните му очи проблясваха развеселено.

Хвърлих се към него и забих юмрук в носа му. Чух задоволително хрущене и усетих нещо в носа му да поддава.

Той не се опита да ме удари или да ме избута. Просто обви ръце около мен и ме притисна плътно до тялото си, слагайки ръцете ми до гърдите си.

И когато реших, че може просто да ме стиска, докато умра, той отпусна глава напред, във вдлъбнатинката, където рамото ми се срещаше с врата ми.

- Липсва ли ти да ме чукаш, госпожице Лейн? - измърка той в ухото ми. Гласът резонира в черепа ми, притискайки ме за отговор.

Вътре в себе си бях изправена, силна и горда. Никой не ме притежаваше. Не трябваше да отговарям на никакви въпроси, на които не исках да отговарям. Никога вече.

- Не умираш ли да разбереш? - измърках в отговор. - Искаш още от мен, нали, Баронс? Влязох дълбоко под кожата ти. Надявам се да си се пристрастил към мен. Бях дива, нали? Обзалагам се, че никога не си правил такъв секс през цялото си съществуване, а, о, Древни? Обзалагам се, че съм разтърсила твоя съвършено дисциплиниран малък свят. Надявам се, че да ме искаш, боли адски.

Ръцете му внезапно се стегнаха около кръста ми.

- Само един въпрос има значение, госпожице Лейн. И той е този, който ти никога не задаваш. Хората са способни да видят различни степени на истината. Болшинството прекарват целия си живот, като съчиняват сложна бъркотия от лъжи, потапят се в измами и правят всичко, което би ги накарало да се чувстват в безопасност. Този, който живее истински, има няколко безценни мига на безопасност, учи се да процъфтява във всякакъв вид бури. Това е истината, в която можеш да се вглеждаш хладнокръвно, която те прави каквото си. Слаб или силен. Живееш или умираш. Доказваш себе си. Колко истина можеш да понесеш, госпожице Лейн?