Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
[* „Мальчики кровавые в глазах“ (рус.) – известен израз от драмата в стихове на А. С. Пушкин „Борис Годунов“, реална историческа фигура от XVI век, болярин и сродник на царското семейство, по чиято заповед се смята, че е бил убит невръстният престолонаследник Димитрий, син на цар Иван Грозни, за да заеме Годунов мястото му на трона. – Бел.пр.]
— Така е. Само че цялата тази мръсотия се финансираше оттук, от Европа. Е, и от Щатите, то се знае! Едни вярвали, на други им било все тая. Знаете ли, Софья, по време на войната нашите бяха пленили трима американски войници. Учудващо е, че изобщо бяха пленили някого, при тяхната страхливост във воденето на тази война. Ау, какъв вой се надигна, Америка се окичи с жълти лентички от главата до петите! И нашите поддадоха, върнаха „героите“. А знаете ли какво бих направил аз?
— Е, какво, какво? – София сви рамене. – Щяхте да подарите на всеки от тях по едно малко късче олово, да си го носят за спомен като ключодържател.
— Само че не познахте! – Слободан се разсмя. – Не бих тръгнал да убивам сополанковците, та те не са албанци. Нямаше да пожаля средства, щях да им назнача охрана, докато разчистват разрушенията след собствените си бомбардировки. Щях да ги накарам със собствените си ръце да измъкват от развалините всяко овъглено телце на сръбско дете. А после също щях да ги пусна. Току-виж, поне у един от тях се пробудила съвестта, поне един взел, че се разговорил там, у дома.
— Но в Европа все пак имаше хора, които говореха! Имаше ги дори сред обществените дейци.
— Такива хора могат да се преброят на пръсти. Софья, бях чел за вас в книгата, съставена от документи по делото „Дудзаханов“. Откупът за вас е бил предвиден да влезе в собствения му джоб. Знам, че тук, в Европа, първо в Стокхолм, а след това в Лондон, вие, все още дете, напразно сте се мъчили да ги накарате да ви изслушат. И много други неща съм чел, пак там. Кажете, нима може да се прости на европейците тогавашното им покровителство спрямо ислямското зло в Чечня, само в името на това да бъде съсипана Русия?
— Страхувам се, че не е възможно – София се усмихна.
— Но вие, вие сте им простили.
— Да съм им простила? – попита София, изваждайки от кутията неизменната си цигара. – Не знам, дори не съм се замисляла върху това. Тук съм просто защото сега тук имат нужда от мен.
— Вие сте невероятна жена, Софья. Аз не бих могъл така, не прощавам на европейците, не мога да им простя. Не ме вълнува тяхното нещастие, те самите посяха зъбите на дракона.
— Само не ме заблуждавайте, че ще се скатаете, преди да започне голямата патаклама, Слобо.
— Ще остана! Но не заради тях, просто прекалено дълго се преструвах. Безумно ми се иска да грабна автомат и да го насоча срещу мюсюлманите. Дори не можете да си представите какво смъртоносно желание се е натрупало в душата ми през годините.
— Защото аз съм живяла нашироко, нищо не съм си отказвала, нали? От къде на къде да си го представя?
Те се засмяха съвсем по младежки, като се гледаха в очите.
— Е, не бива да демонизирате себе си. Доколкото разбирам, през последния половин век не само сте се упражнявали в стрелба. Нима не сте сътрудничили заедно с мъжа си, изменяйки информационната панорама? Той успя да направи толкова много.
— Е, това бе започнало много по-рано – горчиво се усмихна София. – Много преди да се запознаем. Най-добър приятел на моя мъж във Филологическия факултет, защото той сериозно възнамерявал да посвети живота си на творчеството на Еврипид, още от първи курс станал вашият сънародник Веселан Янкович. Като православен, Леонид още отпреди знаел доста неща, за които европейците не били и чували. Но все пак това приятелство му отворило очите за много други. То се знае, че ваканциите си още от ученик той прекарвал в Европа, и то не само из модните курорти. Младите хора говорят най-вече за глобалните проблеми на световния ред, това е възрастова особеност, която по-късно у мнозина изчезва безследно. И много скоро започнало да го дразни у многобройните му английски, френски, немски приятели и приятелки, че щом стане дума за Балканите, всички тези високоинтелектуални индивиди си заприличват като бройлери от инкубатор. Оскъден запас от либерални стереотипи, чудовищно невежество по отношение на фактите. Отначало Леонид спорел денонощно за конфликта на цивилизациите в спортните лагери и дискотеките, но после разбрал, че няма как да излезеш наглава с всички. А той не обичал това. Така възникнала покрай работата, а по-точно покрай филологическото безделие, идеята му за собствено издателство. Това било издателството за документална литература „Електра“.