Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— Не! – провикна се гостът от стаята. – Пия само „Лапсунг Сушонг“ на фирмата „Нюбай“, а вие нямате такъв! Сигурно ви се намира единствено някой „Пикуик“ в пакетчета и пак добре, ако е без бергамот. Няма да пия и кафе, не можете да го правите както трябва. Жените изобщо правят ужасно кафе.
— Струва ми се, че не съм изразявала намерение да ви правя кафе. – Соня извади от чекмеджето на бюрото си предварително записания диск. – Тук е всичко, което може да ви потрябва. Моите показания, които не ми дадоха възможност да оглася по време на процеса. Отказът за издаване на американска виза – далечни роднини на баща ми искаха да ме настанят там в клиника за психиатрична реабилитация. Но щатските власти сметнаха за нежелателно влизането в страната на тринайсетгодишно дете, пострадало от чеченски сепаратисти. Заключенията на лекари, е… за това как са ме осакатили.
Последното изречение тя произнесе нехайно, тя винаги говореше за това само така, изпреварвайки възможната реакция на състрадание.
— Този материал е толкова горещ, че направо пари. – Той изведнъж стана сериозен. – Четохте ли какъв скандал се вихри във вестниците? Особено в английските. „Десет години по-късно ръката на Кремъл докопа чеченския бунтовник.“ Бива си го заглавието, а? Има и още по-забавни фрази, мога да ви ги препратя по мейла.
— Четох всичко.
— Е, да, би трябвало да се досетя, разбира се, че сте следили публикациите. Нищо, книжката за неговите подвизи ще бъде добър трепетликов кол в гроба му. Ще гледаме да я пуснем колкото може по-рано, независимо от динената кора, която ми подложи бебето на Милана. Само че вижте какво, София… Нека аз да ви съобщя кога ще излезе книгата. Нали сега те водят следствие, от тях може да се очаква да притесняват и притискат всеки, който е имал „лични сметки“ за уреждане с горкичката жертва. По-добре ще е през това време да не сте в Европа. Защото те са идиоти, пълни идиоти.
— Е, ако се сетят да притиснат мен, това няма да бъде чак такъв пълен идиотизъм. Защото именно аз го убих.
Години по-късно Соня все още не можеше да си обясни защо за пръв и последен път в живота си се държа толкова глупаво. Тя вече прекрасно знаеше, че дори на проверени хора, вдъхващи абсолютно доверие, следва да се казва само онова, което е пряко свързано с акцията. А лекомисленият външен вид на Леонид противоречеше на сериозните факти, които й бяха известни за него и това предизвикваше у нея неприятна двойственост. Не изпитваше дори абсолютно доверие. Тогава защо? Някакво предчувствие ли беше? Не, тя не вярваше в мистиката.
Увисна неловко мълчание. Той я гледаше спокойно и внимателно и очите му, светлокафяви с меден оттенък, бавно потъмняваха.
— Както е казано в една от вашите руски книги – проговори най-накрая той, – „Кралице, и защо е трябвало самичка да си правите труда?“ Между другото, четох я в превод на френски, бяха ми казали, че е най-добрият.
— Не мога да понасям Булгаков – намръщи се Соня. – Вместо военни, той описва някакви заспали пенсионери. Трябва да се спасява страната, а те седят и въздишат – ах, колко е хубаво да пиеш чай вкъщи под копринения абажур!
— „Пикуик“ в пакетчета. Впрочем, ако може нещо да ми предложите, то е чаша минерална вода. По-добре газирана. Ах, само да не е газирана!
— Слушайте, ще взема да ви излея сега на главата тази чаша с газирана вода – засмя се Соня.
— Защо пък не, това донякъде ще изравни позициите ни – сериозно отговори Леонид. – А вие, както изглежда, имате хубави коси. Само жените с хубави коси не признават сешоара, останалите няма какво да губят. Макар това засега да е умозрително заключение, засега нещото върху главата ви повече напомня миши опашки. Да, и още нещо за мократа стихия. Вкарахте ли Дудзахов по вашата руска традиция в клозета, преди да му видите сметката?
— Клозетът беше зает от Агнеса Блектомб. Между другото, тя може да ме разпознае. Така че наистина сега няма да се заседявам много в Европа. Мисля да се попека малко край Мъртво море.
— Ама и вие сте една глупачка, ще ме прощавате. Нямаше ли как да мине без свидетели?
— Тя трябваше да стане свидетел. Аз я осъдих на това. Вместо Страсбургския съд. Нали някой все пак трябва да произнася присъди.
— Ама че глупости! Осъдила я, разбирате ли, да стане свидетел! Нормалните хора гледат да няма свидетели, лошите хора убиват свидетелите. Но през ум не ми е минавало, че може да има и трети, толкова идиотски вариант.
— Тя си получи заслуженото. А смърт не заслужаваше.
— Къде са летищата в този тъп справочник? – Леонид прелистваше книгата, а с другата ръка притискаше телефонната слушалка към ухото си. – Какво стоите, събирайте си багажа! Сега самичък ще ви кача на самолета, дори не за Мъртво море, а за някоя Австралия! Или изобщо за Катманду, световната столица на младежкото хипарско движение през шейсетте години на миналия век. Да, а как сте с парите?