Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Само че всичките тези по-късни събития са ми като в мъгла. Преди да се спусне тази мъгла обаче, аз бях благословен с няколко по-ясни мигове — достатъчно време, за да се запечата в паметта ми погребението на майка ми, което бе на другата сутрин след като тя умря. На което ми позволиха да присъствам, понеже никой, дори и аз самият, не бе забелязал, че изгарям от треска. Погребението се състоя на кърмата на кораба, където обикновено се намираше слънчевата палуба, само че екипажът предварително бе прибрал всичките шезлонги. Слънцето току-що се бе показало над стихналото море, а въздухът бе студен, но небето си оставаше удивително ясно; и въпреки ранния час присъстваше малка група от изпращачи — онези, с които майка ми бе успяла да се сприятели: господин д’Амико, германецът с посивялата коса, двойката младоженци и още неколцина, които не познавах. Всички те застанаха отзад, като че ли се страхуваха да не ги изпъдят от церемонията. И Антонио Дарканджело, разбира се, беше там, както и капитанът, също и няколко от корабните офицери, капеланът на кораба, а също и Луиза, изправена до безкрайно натъжения и мрачен д-р Козабене.
Обаче само Луиза и господин д’Амико, както и двойката младоженци, плакаха по време на службата; останалите запазиха каменно мълчание, сковани и непохватни, сякаш яркото утринно слънце и ясно синьото небе ги бяха накарали да се чувстват неестествени в тяхната скръб.
Тялото на майка ми, положено в един чувал от брезент и завито с италианското национално знаме, лежеше на малка платформа, която издигнаха над парапета и изтеглиха навън над морето. След като капитанът прочете заупокоен псалм от молитвеника, Антонио произнесе надгробното слово. Само че аз много не го слушах — сигурно имаше някаква грешка или нещо от този род, понеже мъртвите не умират или от там, където отиват, понякога може да се случи да се върнат обратно към живота, както житото в полята около Вале дел Соле, затрупано под снега през зимата, изведнъж пониква и се раззеленява през пролетта. В един момент дори бях искрено уверен, че главата на майка ми ще се подаде от края на чувала. „Виторио — ще ми каже тя, — гледаш много озлобено, а устните ти са толкова присвити. Виж се само колко си сериозен!“ И всички щяха да се разсмеят.
Само че сега Антонио, с глас, подрезгавял от чувства, приключваше своето надгробно слово и след една дълга, смълчана и тягостна пауза един млад корабен офицер с болнав вид засвири някаква песен с рог, докато всички ние стояхме с приведени глави. А когато той свърши, корабният капелан прекръсти майка ми и след едно кратко, мълчаливо кимване на капитана ръката на Антонио се плъзна към лоста под платформата, върху която лежеше майка ми, поколеба се там за миг, а накрая силно дръпна лоста назад. Платформата се наклони рязко към морето и чувалът изведнъж се измъкна изпод знамето; но преди да чуя как плясва в морето, коленете ми се подкосиха и аз потънах в мрак.
Трийсет и трета глава
Тази вечер аз лежах, жълт-зелен, в амбулаторията, с четиридесет градусова температура. Сестрата от дневната смяна Мария, по-възрастна и по-внушителна от Луиза, чиито ръце бяха по-груби и по-яки, а униформата й миришеше на колосано, ме събуди, за да ме нахрани с пилешки бульон. Този бульон като че ли ми помогна да преодолея треската, защото скоро след това внезапно се почувствах много по-добре; достатъчно се съвзех, за да огледам стаята и да осъзная къде се намирам, да погледна към ъгъла и да видя там още едно легло, чиято преграда беше вдигната и чийто обитател бе затворен в някаква голяма пластмасова тръба, а до нея два малки сиви резервоара вкарваха и изтегляха въздуха от затвореното пространство вътре в тръбата. Мария си бе тръгнала или поне я нямаше на стола до вратата, а може би да бе отишла при гишето в приемната. Като видях, че съм сам, аз се надигнах от леглото и се прокраднах към ъгъла. Притиснах лице към две от пръчките на преградата, за да бъда по-близо до пластмасовия похлупак. Бебето седеше мирно, загледано в капака на своята прозрачна клетка, размахвайки набръчканите си крачета и ръчички, сякаш се опитваше да достигне това, което висеше над него. Опитах се да му привлека вниманието, като почуках отвън по пластмасата и нададох леки гърлени звуци. Накрая то се извърна към мен, притискайки червендалестата си буза. Направих една гримаса, от която очаквах да се разсмее, ала малките му сиви очички — тогава още не бяха светлосини, каквито станаха по-късно — като че ли се загледаха някъде през мен.
Мария още не се бе върнала. Сега видях, че дрехите, които бях носил на погребението, висяха в един шкаф край вратата. Взех ги и първо навлякох панталоните, направо върху нощницата си, а после се промъкнах през приемната към трапезарията. Една двойка тъкмо идваше откъм слънчевата палуба, ама те не ми обърнаха внимание, така че успях без проблеми да се измъкна навън, през същата врата, която ме бе притиснала през нощта, когато бушуваше бурята. На слънчевата палуба всичките шезлонги със сенници върху тях бяха подредени в редици, сякаш нищо не се бе случило; ала вече бе станало време за вечерята, та затова тук бе толкова пусто. Докато приближавах кърмата, често прикляквах, за да се скрия зад шезлонгите. На другия край на кораба слънцето тъкмо залязваше, но зад кърмата небето вече бе станало наситено синьо и трудно можеше да се разпознае къде свършваше небето и къде започваше морето.