Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Изоставих наблюдателния си пункт край илюминатора и отидох при мама. Подът сега видимо се наклони и цялата мебелировка в каютата започна да скърца. Портокалът, който майка ми бе оставила върху масичката за кафе, започна бавно да се търкаля назад-напред, неохотно някак, сякаш някакво дребно насекомо, напъхано под него, непрекъснато се напрягаше с все сили, за да го отмести.
— Свети Христофор ще ни закриля — промълви мама и ме взе в прегръдките си. — Виж как се стреми да се противопостави на бурята.
Само че сега се мърдаше и картината със свети Христофор, драскайки стената на каютата при всеки подскок.
— И той не си стои на мястото — рекох аз.
— Не, не се мести картината, а стената.
— Мамо, лошо ми е, мамо.
Аз бях първият от нас двамата, който изхвърли цялата си вечеря в тоалетната. Не след дълго ме последва и майка ми. Скоро цялата ни каюта се развоня на повръщано. Клатушкането на кораба дотолкова се засили, че вече бе невъзможно да стоиш изправен, ако не си се хванал за нещо неподвижно. През няколко минути отново ми прилошаваше и накрая се предадох. Отказах се от изтощителното катерене нагоре и спускане надолу по стъпалата към горната койка. Проснах се, както си бях по пижама, на пода на банята, с една ръка стискайки рамката на вратата за опора, а другата присвита към стомаха ми. Краката ми се триеха о пода, за да не се плъзгам. Крушката в банята започна да примигва като светкавица, от което още повече ми се зави свят. За да се отърва от този кошмар, здраво стиснах клепачи и се заслушах в търкалянето на портокала по масичката за кафе. Представях си как той ще прекосява нови и нови океани, та дори и цели континенти, все така клатушкайки се върху тази масичка, очакващ с нетърпение мига, в който най-после ще се отърве от нея и ще тупне върху пода на каютата.
През десетина минути майка ми се отправяше към зеещата врата на банята, разперила ръце за опора, за да се облекчи в тоалетната. С едната си ръка се подпираше откъм гърба си, за да не се строполи на пода. Изведнъж започна да се гърчи, ама тъй силно, че чак ме изплаши. Снагата й подскачаше като ударена с камшик при всяко по-рязко надигане на корпуса на кораба. Насред примигващата светлина имаше вид на диво животно, виещо срещу вятъра. Ама след третото или четвъртото й посещение в тоалетната тя като че ли вече бе изповръщала цялата си вечеря. Сега дишаше плитко и забързано. При всяко поклащане на каютата майка ми отмяташе глава назад и простенваше, сякаш непоносима болка пронизваше гърба й. Накрая все пак посещенията в тоалетната спряха, макар че продължавах да чувам как тя дишаше тежко и охкаше.
Макар че подът в каютата продължаваше рязко да се клати, бърникането в стомаха започна да спада. Измина доста време от последния път, когато бях изтърчал в тоалетната. Майка ми сега само мърмореше нещо едва чуто, от което нищо не разбирах. Стоновете й още повече се усилиха и зачестиха, сякаш някакъв едър клон бавно се пречупваше под напора на бурята. В паметта ми се запечата образът й, както се беше опънала на койката с издутия си корем и изпотената си коса; главата й се мяташе напред и назад; само че аз не исках да напусна банята, за да отида при нея, а вместо това останах прикован към пода, като броях колко пъти корабът ще се разклати между две поредни нейни стенания. Веднъж преброих до двадесет и три, после до двадесет, а след това — до осемнадесет,
Накрая тя ме повика при себе си. Лежеше с повдигнати колене, вкопчила длани в рамката на койката. Докато я зяпах изплашено, нов пристъп на болка я прониза и тя простена, затворила очи.
— Ох, най-после — рече ми тя, щом болката й попремина. — Така ми се искаше да бъдем само ние двамата, без онзи пиян идиот.
Усмихна се немощно, но сълзите издайнически изпълниха краищата на очите й. Стисна ръката ми.
— Няма какво друго да се направи — въздъхна мама. — Трябва да отидеш и да повикаш доктора. Кажи му… кажи му, че болките все още са през няколко минути. Качи се по стълбата до главната палуба и отиди до амбулаторията. Намира се до плувния басейн. Там трябва да има сестра или някой, който да знае къде е той.
За миг обаче останах насред каютата, вцепенен, обзет от нерешителност.
— Хайде, върви. — Затвори клепачи, отново се присви и изохка. Когато се приближих до вратата, спазъмът като че ли отмина.
— Сложи си обувките, Вито — едва чуто ми рече тя, само че аз се втурнах навън, с клатушкане, към стълбата, по която се стигаше до палубата.