Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Със свободната си ръка Луиза се зае да тършува в чантата.
— Няма го.
— Там е, нали го сложих.
Луиза остави тампона и затърси по-съсредоточено.
— Не мога да го намеря. Искате ли да отида горе и да го донеса?
— Не, искам те тук — раздразнено каза докторът. — Ще изпратя момчето. Как ти беше името, момче?
— Виторио.
— Да, да, точно така. Е, Виторио, искам бързо да се качиш по стълбата до амбулаторията и да влезеш в моята стая, във вътрешната стая за прегледи. Вътре в третото чекмедже на първия шкаф отдясно ще намериш нещо, което прилича на две големи лъжици, съединени заедно, които могат да се отварят и затварят като уста. Ето така. — Той измъкна ръцете си измежду краката на майка ми, за да ги затвори и разтвори като челюсти. — Разбра ли?
Аз само кимнах.
— Добре, върви. Ама не се бави. И като се върнеш, смени си най-после дрехите.
Персоналът по поддържането на кораба започна да се събира в трапезарията, за да се разпределят хората за избърсването на подовете и за почистването на парапетите и стените. Тези мъже с комбинезони и жени с мрежи на косите и гумени ръкавици ми се усмихваха, докато преминавах край тях:
— Ей, малкия, какво си се разбързал толкова?
Ама аз продължавах да тичам, докато накрая, когато се добрах до амбулаторията, вече бях останал без дъх. По стените в стаята за прегледи имаше много шкафове и лавици, но аз не бях забравил указанията на доктора. Започнах да претърсвам всяко чекмедже и шкафче, търсейки отчаяно нещо приличащо на чифт лъжици. Намерих ножици, пакети с памук, някакви странни очила, други още по-странни инструменти от лъскава стомана, а накрая, на дъното на едно чекмедже, попаднах на списание, от чиято корица ме гледаше жена със замрежен поглед, загърната в прозрачен воал. Обаче никъде никаква следа от нещо като лъжици. Накрая грабнах една къса стълба, която взех от ъгъла, и се покатерих до един висок шкаф, за да претърся рафтовете в него. Там видях комплект бутилки и метални контейнери, подредени в дървени касети, но не и лъжици. Като отворих третия шкаф, една зле закрепена бутилка се изтърколи от там и се разби върху белите плочки по пода, разливайки някаква червеникавокафява течност, от която стаята се изпълни със странна миризма.
Изпаднал в паника, аз с мъка пролазих по пода и се втурнах обратно към двеста и тринадесета каюта.
— Не можах да го намеря! — изкрещях още щом отворих вратата. Избухнах в плач. Но друг вик пресече моя откъм банята, не много мощен, ала все пак силен. Докторът вдигна очи към мен от пода, където още бе коленичил между краката на майка ми.
— Какъв помощник си ти? Имаш късмет, че майка ти ни облекчи. Само с един допълнителен напън и излезе ето това.
Луиза се показа от банята, понесла някакъв малък вързоп, увит в чаршафа.
— Кажи добре дошла на сестричката си. — Тя се наведе към мен, ама аз се отдръпнах назад. От вързопа се показваше само едно дребно лице, съвсем малко и грозно, с ужасно синя кожа, сбръчкано като изсушена маслина. Все пак бях залят от облекчение, че имаше всичко като останалите хора: тънко носле и очи и уши, че не беше някакво чудовище със змийска глава, както ме бе подплашил Алфредо Джирасоле.
Когато Луиза още повече доближи миниатюрното личице към мен, за да мога да го огледам по-добре, то се сви в гримаса и ревна. Луиза се засмя.
— Не те хареса — каза ми тя. — Братята и сестрите често не се спогаждат.
— Качи се на горната койка и си легни — каза ми докторът, след което се обърна към сестрата: — Донеси чисти чаршафи.
Майка ми сега само лежеше кротко; изглеждаше заспала, със затворени клепачи, а главата й бе отметната на една страна върху възглавницата й. Докторът още беше наведен между краката й, като държеше една черна тръба, увита около ръката му. Ръкавиците му бяха изцапани с кафеникава кръв, но също и с нещо бяло, приличащо на сирене. Под ръцете му бе поставен металния леген, който Луиза беше донесла.
— Какъв спектакъл, а? — рече докторът. — Сега остава само да дочакаме десерта.
Изчакахме доста дълго, без да говорим, без да помръдваме даже, но майка ми продължаваше да лежи спокойно на пода, а докторът все още дежуреше до нея, на колене, увил черната тръба около юмрука си. Накрая явно вече не можа да издържи повече и леко подръпна тръбата, ама съвсем лекичко, при което незабавно измежду краката на майка ми потече гъста, тъмна и кървава течност към легена под нея. Аз побързах да отвърна очи, усетил как ми се повдига.
— Готово — обяви докторът. — Може още малко да кърви, ама повече няма за какво да се тревожим.